Почнахме да се вайкаме и да изразяваме скръбта си. Но Дарий пак не ни извика. Тогава примъкнахме Тирей до едно по-тихо ъгълче. Една къща винаги е по-сигурна за разговор, отколкото една шатра.
— Я ми кажете — попита той, — напоследък Царят имал ли е неразположения?
Отговорихме, че губи контрол понякога като изпие повече вино.
— Той ми викаше, че Александър е убил Царицата, докато се опитвал да я насили. Паднах в нозете му и повторих, че е умряла от болест в ръцете на Царицата-майка. Сто пъти му се заклех, че Александър не я е виждал от онзи първи ден след битката. Когато тя умря, той задържа похода си с един ден и всички я оплакаха. Това беше и съобщението ми — че след смъртта си е получила полагащите й се почести и погребение. Но какво правят шпионите ни?! Нима Царят не знае, че Александър не обръща внимание на жени?!
Казахме му, че поне за това сигурно е чул.
— Би трябвало да е благодарен, че Александър не даде Цариците и дъщерите му на генералите, както щяха да направят повечето победители. Царицата-майка… Не, наистина не знам какво му има на Дарий. Та той трябва да се радва, че толкова млад човек така добре се грижи за нея и то на нейните години. Но само като му споменах това и той побесня. Развика се, че човек може да показва такава мъка само към жената, с която спи. Хвана ме за гърлото. Знаете какви огромни ръце има. Заплаши ме с мъчения, ако не му кажа истината. За да го успокоя, му се заклех, че ако пожелае, доброволно ще се подложа на мъчения. Зъбите му тракаха. Стоях до него и му държах чашата с вино, защото можеше да я разлее.
— Най-накрая Царят ми повярва. — продължи Тирей — Бог ми е свидетел, че всяка моя дума е истина. Но откакто проговорих, ми се струва, че той не е на себе си.
От покоите на Дарий все още не се чуваше нито звук. Е, помислих си, лошото предзнаменование на луната се изпълни. Това поне ще успокои хората.
Извикаха принц Оксатрес. Той дойде и двамата с Царя поплакаха заедно. Царицата беше негова сестра от същата майка, а той самият беше с около двадесет години по-млад от Дарий. След като мъката на Царя бе донякъде облекчена от плача, ние го приготвихме за сън. Накарахме и Тирей да си легне, защото всеки момент можеше да припадне. На следващия ден гърлото му беше почерняло и когато Царят отново го извика, трябваше да си сложи шал, за да го скрие.
Той влезе, умиращ от страх, но не го задържаха дълго. Единственият въпрос, който Царят му задал, бил: „Майка ми каза ли ти да ми предадеш нещо?“. Тирей отговорил: „Не, господарю. Но тя не беше на себе си от мъка.“ След това Царят му разрешил да напусне.
Докладваха, че бойното поле е готово, изравнено като улица. На единия фланг имало хълмове, а другият граничел с реката. Така че Царят изостави оплакването, тъй като то не подхождаше на човек, който води армията си на бой. Всички персийски Царе командват центъра така, както всички македонски царе командват десния фланг. Изведоха колесницата му, в която бяха поставени оръжията. Беше облечен в бойните си дрехи и покрит с ризница.
Няколко евнуси от Спалнята, които отговаряха за дрехите и тоалета му, заминаха да му прислужват в лагера. До последния момент се чудех дали ще ме вземе. Страхувах се, но независимо от това нещо ме теглеше натам. Мислех си, че ако се наложи, ще мога да се бия, а и такова би било желанието на баща ми. Навъртах се около Царя, но той не каза нищо. Заедно с останалите гледах как се качи на колесницата си и изчезна сред облаци прах.
Сега наистина останахме само Домакинството — жените, евнусите и робите. Мястото на битката беше твърде далеч, за да се вижда от града, и трябваше доста време, за да стигнеш до там, дори и на кон. Не ни остана нищо друго, освен да чакаме.
Един ден излязох с моя Тигър на хълмовете и се взрях на север. Бях вече на петнадесет години, и ако не ме бяха отвлекли, сега щях да бъда сред мъжете. Ако баща ми беше жив, щеше да ме вземе със себе си. Никога не ме беше възпирал да правя това, което искам. Сега щях да бъда с него сред нашите войници, щяхме да се смеем заедно и да сме готови да умрем. За това бях роден. Това бях аз!
Хрумна ми да обиколя дворовете, където бяха фургоните на жените, за да се уверя, че конете са завързани близо до тях, че сбруите им са оправени, а водачите им са на линия и трезви. Казах им, че Царят е заповядал това и те ми повярваха.
Докато се бърках там, където не ми е работа, за моя голяма изненада налетях на Бубак, Главния евнух. Той беше висок и достолепен, и винаги беше учтив с мен, но някак си хладен и сдържан. Мисля, че не одобряваше, задето Царят спи с момче. Въпреки това ме попита без упрек какво правя тук. Неговото лично присъствие обаче беше още по-странно.
— Мислех си, — казах аз, — че фургоните трябва да са готови. В случай, че Царят реши да преследва врага — натъртих, гледайки го право в очите, — той би пожелал и Домакинството да дойде с него.
— Аз също си помислих това. — Бубак кимна сериозно и одобрително.
Не беше лъжа, че мислите ни са едни и същи.
— Царят сега има много повече войска, отколкото имаше при Иса. — натърти Главният евнух. — Толкова и още половината отгоре.
— Така е. И да не забравяме и колесниците с ножове.
Погледите ни отново се срещнаха и се разделихме.
Наех единична конюшня за Тигър, моя кон, и постоянно го извеждах, за да бъде в добра форма.
По целия път между Царя и Арбела бяха разположени постове за смяна на Царските вестоносци. Почти всеки ден идваше по един. Така разбрахме, че македонците са се появили по хълмовете над равнината при Равгамела, където царят ги чакаше. По-късно нашите войски забелязали и самият Александър, облечен както винаги в блестящите си доспехи. Заедно с една група от разузнавачи той отишъл да огледа полето за битката.
Същата нощ цялото небе беше озарено от светкавици, но дъжд не заваля. Сякаш небето на север гореше. Това продължи няколко часа и не се чу нито една гръмотевица. Въздухът стана тежък и застинал. На следващия ден се събудих призори. Цяла Арбела беше на крак, а войниците от гарнизона се занимаваха с конете. При изгрев слънце стените на града се изпълниха с хора, които се взираха на север. Но нямаше какво да се види.
Отново срещнах Бубак. Той обикаляше покоите на жените и отгатнах, че казва на евнусите им да действат по-живо. Задълженията в харема правят тези хора дебели и мързеливи. Все пак, както скоро щях да разбера, тези евнуси се оказаха предани на задълженията си.
Изкарах Тигър на езда и усетих, че е настръхнал. Беше го прихванал от другите коне, на които пък хората бяха предали напрежението си. Когато се върнах, казах на Неши:
— Наблюдавай конюшнята и внимавай някой да не я разбие.
Той не ми зададе никакви въпроси, но беше толкова нервен, колкото и конете. По време на война с един роб могат да се случат много неща — както добри, така и лоши.
По обяд пристигна друг вестоносец. Битката започнала малко след изгрев слънце25. Нашата армия стояла будна цяла нощ, защото Царятрешил, че Александър може да ги изненада в тъмнината, тъй като го превъзхождахме по брой. Но македонецът изчакал небето да просветлее преди да атакува. Вестоносецът не знаеше нищо повече.
Настъпи нощта. Войниците запалиха сигнални огньове по протежение на всички стени.
До полунощ стоях близо до северната порта. През деня беше много горещо, но сега вятърът бе студен и отидох да си взема палтото. Докато се връщах, улицата, водеща към северната порта, изведнъж се изпълни с врява. Хората викаха, блъскаха се и вървяха един през друг. Чуваше се несигурния тропот от копитата на окуцели коне и плющене на камшици. Конници се движеха като пияни, забравили къде отиват. Това не бяха вестоносци. Бяха войници.
Те започнаха да идват на себе си и забавиха ход, а от север заприиждаха други. Видях ги. Бяха побелели от прах, със засъхнала на ивици тъмна кръв. Ноздрите на конете, мъчещи се да си поемат дъх, се разширяваха до червено, а от муцуните им се стичаше кървава пяна.
Единственото, което войниците можеха да изрекат, беше: „Вода!“ Някои потапяха шлемовете си в близкия фонтан и изливаха върху себе си. Един от конниците, сякаш самата гледка на водата му беше дала сила, изхриптя:
— Всичко е загубено!… Царят идва.
Шмугнах се напред и извиках:
