След дългите години в заточение, Артабаз, разбира се, говореше гръцки. На вечерята Александър го постави от дясната си страна. Стоях зад стола му и го слушах как заедно със стареца се смее на своите детски бели и си припомня приказките за Персия, които Артабаз му бе разправял, държейки го на коленете си.
— Да — казваше старецът, — и още тогава господарю, често ме питахте какви оръжия е използвал Артаксеркс. — Александър се усмихваше и го подканяше да се храни от собствената му чиния. Дори и най- грубите македонци не се осмеляваха да опорочат приятелските им отношения.
На другия ден дойде пратеник на гръцките наемници с молба да им бъде разрешено да се предадат.
Изпитах голяма благодарност към Артабаз, защото знаех, че той ще говори в тяхна защита, както и наистина направи. Но, тъй като намираше за противоестествено гърци да се бият срещу гърци, Александър им каза, че въобще не го интересува дали ще дойдат, но държи да им каже лично условията си.
Те дойдоха след два дни — всъщност, по-голямата част от тях. Някои бяха избягали през проходите, за да опитат късмета си; един атинянин се беше самоубил, тъй като в Гърция всички го знаели като голям враг на Македония. Останалите пристигнаха в добър строй, макар и много отслабнали. Нямаше как да се приближа към тях, но си мислех дали ще успея да зърна Дорискос и се чудех дали ще мога да го избавя, ако го осъдят да умре.
Но страховете ми се оказаха напразни. Единственото отмъщение на Александър бе заплахата му към тях, ако откажат да приемат неговите условията. Той изпрати Патрон и ветераните, които служеха в Персия още преди обявяването на войната, обратно в Гърция, като им даде право на свободно придвижване. Порица тези като Дорискос, които бяха наети след това, и каза, че не заслужават да бъдат освободени. Просто ги нае отново на служба, със същата заплата, която бяха получавали преди. Неговите собствени войници бяха много по-добре платени. Не успях да се сбогувам с Дорискос.
Скоро след това Александър замина да се бие с мардийците.
Те живееха в гъстите гори на запад от планините и бяха известни с жестокостта си. Но тъй като не притежаваха нищо, което да си струва да бъде обложено с данъци, поколения персийски царе ги бяха оставяли да си живеят, като че не съществуваха. Мардийците бяха и много прочути с грабежите си. Александър нямаше намерение да ги оставя зад гърба си въоръжени, или да тръгне мълва, че са се оказали трудна задача, от която се е отказал.
Той тръгна почти без никакъв багаж, като за тежка военна акция. Останах в лагера и се опитах да дойда на себе си — помагаше ми и това, че Александър беше взел със себе си и телохранителите. Тези момчета изглежда си мислеха, че сам съм избрал съдбата си и изпитваха към мен презрение, примесено със завист, която не искаха да си признаят. Те вършеха задълженията си по своя недодялан и прост начин, но не знаеха нищо за онези обноски и неща, в които аз бях обучен. Страшно се дразнеха, че Александър не се подиграва на поведението ми, което те наричаха раболепно и варварско. И зад гърба му винаги ме тормозеха и ми вадеха душата.
Шар, който се отнасяше добре с мен, често ме питаше за тънкостите на персийския етикет, тъй като аз бях единственият човек от двора. Имах много време за езда. Често излизах сам и препусках като луд из равнината. Това, че имах собствен чистокръвен кон, предизвикваше огромна завист сред телохранителите, които си мислеха, че той трябва да ми бъде отнет. Те самите имаха планински мулета, с които ги беше снабдил главният коняр.
Александър се върна след половин месец. Беше преследвал мардийците нагоре из планините, където те си мислели, че няма да ги последва. Но като видели, че той продължил да се катери след тях, те се предали и го признали за Цар.
Същата нощ на вечеря го чух да казва на Птолемей29, който беше извънбрачен син на баща му:
— Утре той ще бъде тук! — Гласът му издаваше такава радост, че си помислих, че става дума за Хефестион. Но той също седеше на масата.
На следната сутрин целият лагер бе в очакване. Присъединих се към множеството, събрало се пред царската шатра, въпреки че се бях събудил с ужасно главоболие. Забелязах, че старият македонец до мен имаше любезна физиономия и го попитах кой пристига. Той каза усмихнато:
— Буцефал. Мардийците го връщат обратно.
— Буцефал? Със сигурност това означаваше „Волска глава“ — много странно име.
— Извинявайте, но кой е той?
— Нима никога не си чувал за Буцефал? Но това е Конят на Александър!
Спомних си как сатрапите му подаряваха цели стада от коне, нямащи равни на себе си и попитах защо мардийците водят точно този.
— Защото го откраднаха — отговори ми той.
— В тази страна на конекрадци — рекох, — Царят е извадил голям късмет, че си го получава толкова скоро.
— Та как иначе — отвърна старецът спокойно. — Александър им изпрати съобщение, че ако не го върнат веднага, ще подпали горите и ще ги изколи всичките.
— Заради един
Ветеранът се замисли.
— За Буцефал? О, грешиш. Мисля, че щеше да го направи.
Царят излезе пред шатрата — както когато посрещаше Артабаз. До него застанаха Хефестион и Птолемей. Птолемей беше истински воин, със скулесто лице и счупен нос, около десетина години по-голям от Александър. Повечето персийски царе биха се отървали от такъв човек, веднага щом заемеха трона, но те двамата изглеждаха като първи приятели. При звука на приближаващи се рогове и тримата се усмихнаха щастливо.
Най-отпред яздеше някакъв мардийски вожд, облечен в древна роба, толкова вехта, сякаш бе открадната още по времето на Ксеркс. Зад него водеха стадо коне. Веднага забелязах, че между тях нямаше нисайски, но големината все пак не е всичко.
Повдигнах се на пръсти, за да мога да хвърля поглед на тази перла, нямаща равна на себе си, на тази огнена стрела, която струваше колкото цяла една провинция и населението й. Сигурно наистина беше такъв, щом липсваше на един Цар, който можеше да притежава конете на половината свят. Дарий винаги имаше великолепни коне и би забелязал, ако броят им намалееше. Но единствено Управителят на царските конюшни знаеше имената им.
Шествието приближи. В знак на разкаяние мардийците бяха окичили всички коне с варварските си труфила — пера върху главите, а на челата им аленееха вълнени плетки, които блестяха от мъниста и пайети. Не знам защо, но най-накичен беше един стар черен кон, който тежко се движеше отпред и изглеждаше капнал от умора. Царят пристъпи към него.
Старият кон отметна глава и зацвили високо. Отблизо можеше да се види, че някога е бил хубав кон. Изведнъж Птолемей се втурна като момченце, взе юздата му от мардиеца и я разхлаби. Конят препусна в малко скован галоп и всичките глупави дрънкулки и труфила се раздрънкаха. Той се насочи право към Александър и разтърка муцуната си в рамото му.
Царят го погали по главата. Едва тогава видях, че през цялото време беше държал в ръката си ябълка, която сега даде на коня. След това се обърна и притисна лицето си към врата на животното. Видях, че плачеше.
Помислих си, че след всичко това вече няма нищо, с което Александър би могъл да ме изненада. Огледах войниците наоколо, за да видя как приемат всичко това. До мен двама македонци със загрубели лица подсмърчаха и бършеха носовете си.
Конят навираше муцуната си в ухото на Царя, сякаш искаше да му каже нещо. След това легна бавно на бедрата си и остана на седи така, сякаш бе постигнал победа и сега очакваше награда.
Царят, с все още мокро лице, каза:
— Уморен е от всичко това. Но ще издържи. Никога няма да се откажа от него. — След това го възседна. Конят скочи на крака доста енергично. Насочиха се към конюшните. Събралата си войска нададе радостни викове. Александър се обърна и им махна — беше щастлив като дете.
Старият войник ме погледна с усмивка. Казах му:
