„Твоят царствен развратник“! Всеки път, когато той побегнеше от бойното поле, си бях казвал: „Кой съм аз, че да го съдя?“. Но сега аз го осъждах. Дали това е било жестокостта на страхливеца или пък хладнокръвно е дал воля на чувствата си? Кой знае? Не ми стигаше болестта, ами сега и този срам. Аз, който се мислех за човек с положение, защото един цар ме беше избрал. Но той не беше направил дори това. Някакъв сводник го беше направил вместо него. Завих се през глава и се отдадох на мъката.
През одеалото и сподавения си плач чух някой да казва:
— Ей ти, виж какво направи. И без това момчето беше полуживо, а сега го накара да изпадне в конвулсии. Те не са като нас, глупако. Ако той умре от това, горчиво ще съжаляваш. Царят харесва това момче. И с половин око се вижда.
В следващия миг една тежка ръка хвана рамото ми и първият войник (който не трябваше въобще да става от леглото) ми каза да не приемам нещата толкова лично. Вината не била моя. Той ми натика една смокиня в ръката, но имах достатъчно благоразумие да не я ям, макар да се престорих, че го правя. Треската ми се засили и пресуши сълзите ми.
Пристъпът беше остър, но кратък. Когато след два дни започнаха да ни извозват с каруци до следващия лагер, аз вече се възстановявах, макар че състоянието на повечето от ранените се влоши. Войникът с раната от стрелата умря по пътя. Рамото му гангреняса. В бълнуването си той призоваваше Царя. Човекът, който лежеше до мен, промърмори, че дори и Александър още не беше победил смъртта.
Младите бързо оздравяват. При следващото преместване на лагера вече бях в състояние да яздя.
През това време бяха настъпили някои промени. Минавах покрай една група от Почетната конница, която се състоеше от каймака на македонците с благороден произход, когато един глас ми извика на персийски:
— Ей, Багоас! Кажи ми нещо на гръцки. — Не можах да повярвам на очите си — беше принц Оксатрес, братът на Дарий.
Той беше русоляв, нещо рядко срещано при персийците, и почти не се отличаваше от останалите македонци, макар че беше по-висок и по-красив от който и да било от тях. Не беше попаднал случайно в Почетната конница — с тази чест го беше удостоил самият Александър.
При Иса те се бяха били един срещу друг пред царската колесница. Срещали се бяха и когато Тир падна и Оксатрес отиде при него начело на пратеничеството на Дарий. Като че ли всеки един от тях бе почувствал способностите на другия. А сега, когато Бес заграби короната, Оксатрес беше предпочел Александър, който щеше да му помогне в кръвното отмъщение, пред това да види убиеца на брат си върху трона.
Оксатрес имаше достатъчно основания да бъде бесен от това отвратително убийство. Едва сега разбрах цялата истина. Набарзан ми беше казал само онова, което знаеше. Убийците бяха проболи Дарий с копията си, бяха заклали двамата му роби, осакатили конете му и го бяха оставили, като решили, че е мъртъв. Но тъй като Александър бил по петите им, те бързали и го наръгали несръчно. Търсейки вода, ранените коне завлачили каруцата, заедно с умиращия Дарий. Докато лежал, покрит с кръв и мухи, той ги чувал как пият, а устата му пресъхвала от жажда. Най-сетне дошъл някакъв македонски войник, който се учудил, че конете са осакатени, а не откраднати. Докато ги оглеждал, той чул стенание. Бил благороден човек — дал на Царя студена вода преди да издъхне.
Александър, който пристигнал твърде късно, хвърлил върху тялото собственото си наметало. Изпратил трупа в Персеполис, за да бъде погребан с царски почести, като първо го предал на Царицата-майка, за да се погрижи за него.
Сега трябваше да мисля за собственото си бъдеще. След като Царят нямаше нужда от мен с моя занаят, трябваше да потърся благоразположението му по друг начин, ако не исках да изпадна до положението на най-обикновен лагерен слуга. Можех да се досетя докъде може да ме доведе това. Така че се огледах за някаква възможност.
Откакто плениха стария му кон Буцефал, Александър беше много недоволен от телохранителите си. Те отговаряха за царските коне. Когато мардийците ги нападнали в горите, телохранителите се бяха оправдали пред Царя, че разбойниците ги превъзхождали многократно по брой. Но той попитал конярите-тракийци и те му казали истината.
Той все още гледаше Буцефал като любимо дете и го извеждаше навън всеки ден, за да не би да се разболее, като стои затворен. Сигурен съм, че си го беше представял как завършва дните си при мардийците като товарно добиче, полуумряло от глад, бито и осеяно с рани от хамута.
Оръженосците, макар и от благородно потекло, бяха новаци, дошли на мястото на техните добре обучени предшественици. Така че Александър вече беше вдигнал ръце от тях. Сега проявяваше много по- малко търпение, отколкото в началото. Те пък, поради невежеството си, не знаеха как да се държат и предизвикваха недоволството и гнева му. Някои бяха намусени, други изнервени и непохватни.
Често за различни поръчки трябваше да ходя до шатрата му. Там свършвах някоя и друга дреболия, от която имаше нужда — желанията му бяха повече от прости — и го правех без да се суетя. Скоро той започна да ми възлага различни задачи, а не след дълго започна да ме държи при себе си, за да съм му постоянно под ръка. Случваше се да го чувам как казва на оръженосците си:
— О, остави това. Багоас ще се погрижи.
Понякога на аудиенция идваха персийци. Отнасях се към тях според ранга им, със съответната степен на уважение, и забелязах, че Александър си вземаше бележка от мен.
Беше рязък и груб с оръженосците си, както офицер се отнася с новобранци, но с мен винаги беше любезен, дори и когато показвах невежество. Всъщност, мислех си аз, той просто е имал нещастието да се роди между варвари. Такъв човек заслужаваше да се роди персиец.
Струваше ми се дори, че бях доста по-добре на мястото, което заемах, отколкото щях да бъда на това, за което Набарзан ме гласеше. Та кой може да каже колко време ще издържи желанието на един цар? Докато един полезен слуга не се захвърля толкова лесно.
Въпреки това, Александър никога не ме викаше да прислужвам, когато се къпеше или когато се приготвяше за сън. Не се съмнявах, че това се дължеше на онази първа нощ и винаги излизах преди Хефестион да дойде. Предупреждаваше ме Перитас, кучето на Александър, което познаваше походката му и започваше да удря с опашката си по пода.
Предпочитанието на Царя към мен толкова дразнеше телохранителите му, че само неговото присъствие ме спасяваше от обидите им. Бях подготвен за възможна завист, но не и за толкова много грубост. Но си мълчах — не бях закрепил достатъчно собственото си положение, та да мога да кажа на Царя. Освен това, той можеше да си помисли, че съм слаб и изнежен.
При следващия поход тръгнахме към град Задракарта, близо до морето. В града имаше царски дворец. Нямам представа кога за последен път там е ходил персийски цар. Дарий бе имал намерение да се отправи натам. Дворецът беше почистен и украсен, и имаше чара, който притежават старинните неща, макар че изглеждаше грубо направен, а проядените от молци килими бяха заменени с примитивни черги от Скития. Няколко стари евнуси веднага се струпаха около мен с въпроси как Царят харесва да се прави това или онова. Макар че те плесенясваха тук от четиридесет години, все пак беше приятно да чуеш родния си език от устата на хора с твоето положение. Те поискаха да разберат дали трябва да съберат харема, но им казах, че ще е по-добре да изчакат заповедите на Царя. Те ме погледнаха многозначително и не продумаха нищо повече.
В Задракарта Александър искаше да даде половин месец почивка на войската, да организира игри и представления и да извърши жертвоприношения на своите богове за победа. Междувременно войниците си направиха празник и за предпочитане беше да си се прибрал преди здрач.
Телохранителите също имаха много свободно време.
На втория, или третия ден реших да разгледам двореца. Спомням си, че бях попаднал в някакъв стар вътрешен двор, когато чух тъпия звук на копия, удрящи се в дърво. Те ме бяха видели и бяха излезли навън след мен.
— Хайде, ела, нежно момченце. Сега ще те направим войник — каза един от тях.
Бяха около десетина и наоколо не се виждаше никой друг. Мишената им беше една голяма дървена облицовка с нарисуван в средата скит. Те измъкнаха копията си и ме накараха да хвърля едно. Не бях хващал копие от детството си и не можах дори да уцеля. Те избухнаха в смях. За да се изперчи с храбростта си, един от тях застана пред рисунката на скита, а друг заби по едно копие от двете му страни.
— Ей ти, без топките, твой ред е! — извика някой. — Застани там и гледай да не си подмокриш хубавите
