13
Новината веднага се разпространи. Александър прие това спокойно. Когато трябваше, той можеше да пази тайна, но никога не е бил потаен. Той не скриваше, че присъствието ми му доставя удоволствие, но не даде никакъв повод за подигравки. Беше горд от поведението си, макар че за него всичко беше ново. Сега аз му прислужвах в банята. Той свикна да отпраща останалите. Един или два пъти, докато стоях на вечеря до стола на Царя, улавях, че Хефестион ми хвърля погледи. Но той не показваше с нищо друго мнението си и продължаваше да влиза и излиза толкова свободно, колкото и преди. Нямаше начин да разбера какво казва, когато излизах от стаята — стените на двореца в Задракарта са дебели четири стъпки.
Александър никога не ми проговори за него. Не си правех илюзии по този въпрос. Хефестион не беше забравен. Той просто беше недосегаем.
Замислих се за стария кон на Царя, заради който той бе готов да разруши цяла провинция, независимо че този кон никога вече нямаше да го носи в битка. Това е същото, рекох си. Той никога не се отвръща от обичта — това не му е присъщо. Хефестион не се беше наредил толкова зле. Ако красивото момче, което си прегърнал в купата сено, на осемнадесет години стане командир на конницата и все още е твое момче, нямаш какво толкова да се оплакваш. Ако то продължи напред и стане Фараон или Велик Цар, със съкровищата на Вавилон, Суза и Персеполис, положени в краката му, ако е обожаван от най-смелите войници в света, няма ли да е чудесно, ако разбереш, че той вече не е момче и иска да има свое момче? Колко ли време е минало, се чудех, откакто те двамата са се почувствали много повече от обикновени любовници? Откакто може би Александър за последен път е яздил Буцефал в сражение? И все пак…
Но с идването на нощта грижите ме напускаха. Сега Александър знаеше какво иска, а аз знаех по-добре от него как да го получи. Понякога, когато танцуваш, просто надминаваш себе си и не можеш да сбъркаш. Това беше същото.
Една нощ, когато през широкия прозорец лунната светлина проблесна и докосна нещо златно в спалнята, си спомних моята стара стая в двореца в Суза и зова на моите мечти: „Красив ли съм? Това е само за теб. Кажи ми, че ме обичаш, защото не мога да живея без любов.“ Винаги съм вярвал, че този зов е магически.
Съмнявам се, че някога през живота си Александър е лежал с някого, към когото да не е чувствал привързаност или обич. Той винаги имаше нужда от любов, така както палмовото дърво има нужда от вода — любовта на армията, на градовете, на победените врагове — нищо не му беше достатъчно. Но както всеки ще ви каже, това го правеше незащитен от фалшиви приятели. И въпреки всичко, нито един човек не е обожествяван след смъртта си, когато престане да бъде опасен, ако не са го обичали приживе. Александър не можеше да живее без обичта на другите и никога не прощаваше на тези, които са го измамили. Защото той самият никога не злоупотребяваше с обичта, ако му я даваха с цялото си сърце, нито пък презираше този, който му я дава. Той я приемаше с благодарност и се чувстваше обвързан от нея. Трябваше да го разбера.
Доставяше му неизмеримо удоволствие да мисли, че ми е дал това, което Дарий не можа. Затова никога не му казах, че Дарий не си е и помислял за подобно нещо. Александър винаги искаше да превъзхожда съперниците си.
Все още обаче когато желанието биваше удовлетворено, той потъваше в бремето на мислите си и аз не смеех да наруша усамотението му. Въпреки това, аз исках да му се отблагодаря за неговия лечебен дар. Прокарвах пръст от веждите му надолу до гърлото и той се усмихваше, за да ми покаже, че не е нито сърдит, нито неблагодарен.
Една нощ, като си спомних книгата, която ми беше показал и на която отдаваше голямо значение, аз му прошепнах нежно в ухото:
— Знаеш ли, господарю мой, че Великият Кир някога е обичал едно момче от Мидия?
Като чу името, лицето му просветна и той отвори очи:
— Наистина ли? И как са се срещнали?
— Кир спечелил голяма битка срещу мидийците. А вечерта отишъл на бойното поле да види убитите и забелязал момчето, което било тежко ранено и лежало до мъртвия си баща. Като видяло Царя, то казало: „Направи с мен каквото искаш, но моля те, не обезобразявай тялото на баща ми — той остана верен на дълга си.“
Кир отговорил: „Аз не правя такива неща. Баща ти ще бъде погребан с почести.“ И въпреки че момчето лежало в собствената си кръв, Царят го обикнал. Тогава то вдигнало поглед към Кир, когото преди това било виждало само отдалеч, и си казало: „Това е моят Цар.“ Кир наредил да го пренесат от бойното поле и да се погрижат за него. А по-късно го дарил с любовта си. И момчето му останало вярно до гроб, а между Мидия и Персия настанал мир.
Бях приковал цялото внимание на Александър. От предишната му меланхолия нямаше и следа.
— Никога не съм знаел това — каза замислено той. — Коя е била тази битка? И как се е казвало момчето?
Назовах някакво име — любовта даваше крила на въображението ми.
— Разбира се, — добавих аз, — в нашата част на света хората са пълни с такива стари истории. Не зная дали всички те са истински.
Бях измислил всяка една дума от тази история и щях да го направя още по-добре, ако знаех повече гръцки. Доколкото знам, през целия си живот Кир никога не е обичал момче.
Но магическите ми думи бяха заработили.
Спомних си още няколко приказки — истински или измислени, които се разказваха в провинция Аншан.32
Малко по-късно той каза, че дори и момчето на Кир не е било по-хубаво от момчето на Александър. И заспа с усмивка.
Още на следващия ден Александър отново извади книгата и започна да ми я чете. Успях да го задържа при себе си цял час. Той ми обясни, че харесал книгата още като момче и че тя му разкрила душата и характера на един истински владетел.
Може да е било и така. Но ако книгата е била написана, с цел да покаже Кир такъв, какъвто е бил, то самият Кир сигурно би се изненадал, ако можеше да я прочете. Авторът й не е бил учен персиец, който се е ровил в архивите и е разговарял с ветерани от неговото племе, а някакъв наемен гръцки войник, който по времето на Артаксеркс, се е сражавал на страната на Кир Млади33 срещу Царя. След като успял да преведе хората си невредими обратно в Гърция, и след всичко, което преживели, няма нищо чудно, че гърците повярвали във всички истории, описани там.
Естествено, Александър ми прочете само любимите си откъси. След такава нощ не зная как бих държал очите си отворени, ако вместо с Александър бях с някой друг. И двамата бяхме недоспали. Можех да гледам лицето му непрекъснато и той така и не разбираше кога преставах да го слушам. Но винаги усещах когато стигнеше до нещо, което особено обичаше.
— Не всичко тук е истина — каза той. — Разбрах това, след като дойдох в Персия. Вашите войници не се обучават в казарми, нали?
— Не, господарю. Бащите ни ни учат да воюваме.
— И момчетата ли?
— Да, те се сражават наравно с целия род на бащите си.
— Така и предполагах. Ксенофонт прекалено много харесва държавата на спартанците. А истина ли е, че Кир е обичал да споделя най-добрите ястия заедно с приятелите си?
— О, да, господарю. Оттогава насам това се е превърнало в знак за уважение.
Значи, ето
Александър ми прочете и един откъс, описващ как благородниците избрали за Кир най-прекрасната от благородните дами от пленниците. Тя плачела за мъртвия си съпруг, но когато Кир разбрал, че мъжът й е жив, не пожелал дори да види лицето й. Настанил я на почетно място в собственото си домакинство и пратил известие на съпруга й. А когато той дошъл да се предаде и да се за кълне във вярност, Царят я извел и лично им съединил ръцете. Докато Александър четеше, изведнъж осъзнах, че това е същото, което беше решил да направи за Дарий и Царицата. Ето защо той беше оплакал смъртта й. Видях как си беше
