Междувременно Александър беше отворил писмото на Царица Олимпиада. А Хефестион, облегнал се свободно върху рамото му, го четеше заедно с него.
Обзе ме горчивина, защото осъзнах, че това беше смутило дори и македонците. Мърморенето им достигна до мен.
— Този за какъв се мисли?
— Е, хайде, всички знаем. Но не е необходимо да го показва толкова явно.
Един от старите войници, които се отличаваха с брадите си и с невъзпитаното си държание, се обади на висок глас:
— Щом Хефестион може да го чете, защо и ние да не можем да го чуем?
Александър вдигна глава. Той обаче не повика охраната, за да арестуват нахалника. Дори не го смъмри. Просто извади пръстена си с печата, обърна се усмихнат към Хефестион и постави върху устните му царския печат. После и двамата се върнаха към писмото.
Винаги можех да се движа безшумно и лесно, дори и когато бях заслепен от сълзи. Никой не забеляза как се измъкнах. Втурнах се към конюшните и се отправих в галоп извън града, към блатата до морето, подплашвайки цели облаци от черни като мислите ми птици. На връщане към двореца мрачните ми мисли се наредиха като врани, накацали върху бесило. Няма да мога да живея, рекох си, докато този човек ходи по земята. Той трябва да умре.
Размишлявах върху това, докато водех коня си през пясъчните дюни. Още като момчета те се бяха обрекли един на друг и докато този човек беше верен, Александър би се чувствал обвързан. Той ще го предпочита пред всичко друго на света, казах си, макар че в сърцето си обича най-много мен. Направо се пържех жив в огън. Не! Само едно нещо ще свърши работа срещу Хефестион. Ще го убия!
Реших да отида на следващата сутрин на пазара на просяците и да си купя стари дрехи. Щях да се преоблека някъде навън и да скрия истинските си дрехи в пясъка. После щях да увия главата си с парче плат, за да скрия безбрадото си лице, и да потъна в малките улички под крепостната стена. А там да намеря някой билкар, който няма да задава въпроси. Реших, че не след дълго ще успея да се добера до виното или храната му.
Така стигнах до конюшните, повиках един коняр да се погрижи за коня ми и се върнах обратно в залата, за да наблюдавам Хефестиони да си мисля: „Скоро ти ще умреш.“
Стоях тихо, прилепен до стената, и отново премислях плана си. Ще купя отрова — дотук добре. В стъкленица ли да бъде или в торбичка? Но къде ще я пазя? В дрехите си? На врата? И колко дълго ще се наложи да я крия?
Постепенно ентусиазмът ми се поохлади и започнах да мисля за хилядите случайности, които можеха да ме разкрият. Предъвквах едно по едно тези дребни нещица, и тогава изведнъж в главата ми като светкавица проблесна най-важното. Ако открият отрова у мен, кой ли не би се усъмнил, че тя е предназначена за Царя? Та аз бях доведен при него от човек, който вече беше убил един цар.
И тогава те щяха да измъкнат Набарзан от дома му и да го разпънат редом с мен. Дълго щяха да ме помнят — персийското момче, курвата на Дарий, което направило на глупак великия Александър. Така той щеше да ме запомни — със сигурност. Не, по-скоро аз самият бих глътнал отровата, макар и само мисълта за това да изгаряше вътрешностите ми като бушуващ пожар.
Аудиенцията на македонците беше завършила. Сега залата беше пълна с персийци. Тяхното присъствие ми напомни чий син съм аз. Какво си бях наумил? Да убия един честен и предан човек само защото беше застанал на пътя ми? По същия начин и братята на Цар Арсес му бяха предани и пречеха на друг един Багоас. А също и баща ми.
Следващия път, когато видях Хефестион близо до Царя, си казах: „Е, ако искам, мога да те убия, но имаш късмет, че няма да се унижа чак дотам.“
Бях достатъчно млад, за да може тази мисъл да ме накара да се почувствам по-добре. И твърде изпълнен със собствените си грижи, за да се замисля за неговите.
Това, което беше имал той, никога вече нямаше да принадлежи на някой друг. Неговите претенции бяха удовлетворени. Как можеше да иска още? Възможно е и да е поискал от своя възлюбен да не става любовник на тъмноокото персийско момче, което успя да му даде онова, от което никой никога не е мислил, че Александър може да има нужда. Може би желанието от времето на младостта им бе изчезнало (ако е така, можех да се досетя кой първи е изстинал), но тяхната обич оставаше открита като женитба. Докато е лежал сам в леглото си през дългите нощи в Задракарта, Хефестион едва ли е спял спокойно. Като че ли в нахалната му постъпка с писмото видях един призив, една молба за доказателство за обичта на Александър. Той я беше разбрал и даде това доказателство пред очите на всички.
През нощта, люшкайки се между мъката и чувството за вина, изгубих усещането си за мярка — бях напрегнат и глупав и опитах нещо, което бях научил в Суза, нещо, което той не можеше и да предположи, че знам. Усетих глупавата си грешка. Уплаших се, че ще се възмути, тъй като не разчитах на неговата наивност в тези неща.
— Само не ми казвай, че си правил това с Дарий! — възкликна той и се разсмя толкова силно, че едва не падна от леглото.
Толкова се обърках, че скрих лицето си и не смеех да го погледна в очите.
— Какво има? — попита той.
— Аз те обидих. — отговорих — Ще си отида.
Но той ме дръпна обратно.
— Недей да се цупиш! Какво толкова е станало? — Гласът му внезапно се промени и той добави: — Да не би Дарий още да ти липсва?
Той ревнуваше. Да, дори и той! Хвърлих се върху него с такова настървение, че заприлича повече на война, отколкото на любов. Наложи се да ме успокоява известно време, преди да можем да започнем отново. Но дори и тогава продължих да бъда напрегнат и накрая почувствах болка, почти като тази в началото. Макар и да не му казах нищо, той като че усети някаква разлика. Останах да лежа безмълвен, без да правя нищо, за да разсея натъжаването му. Той не издържа и се обади пръв:
— Хайде, кажи ми.
— Обичам те твърде много, това е всичко — отговорих.
Александър ме придърпа до себе си и започна да роши нежно косата ми с пръстите си.
— Никога не казвай „твърде много“ — каза той. — Твърде много не е достатъчно. — Докато заспиваше, той не ме освободи от прегръдката си, както понякога правеше. Позволи ми да лежа до него през цялата нощ.
На сутринта ме попита:
— Какво става с твоите танци?
Казах му, че се упражнявам всеки ден.
— Добре. Днес ще обявим състезанията за игрите на победата. Ще има и състезание за танцьори.
Направих в стаята едно премятане и след това задно салто.
Той се разсмя, а после каза сериозно:
— Искам да знаеш нещо — никога не заповядвам на съдиите. Това прави лошо впечатление. На игрите в Тир бях готов да дам всичко, за да видя Тетал увенчан с лавровия венец. Според мен нито един трагически актьор не може да се мери с него. Освен това той беше мой пратеник и ми служеше вярно. Но съдиите избраха Атенодор и аз трябваше да се примиря с това. Така че мога само да ти кажа: победи за мен.
— Дори и това да ме убие? — казах аз, стоейки на ръце.
— О, мълчи! — и направи гръцкия знак срещу лош късмет.
По-късно той ми даде шепа златни монети, за да си купя костюми, и ми изпрати най-добрия флейтист в Задракарта. Дори и да беше усетил моите грижи, които не можеше да излекува, той знаеше как да ме накара да ги забравя.
Старите танци ми бяха омръзнали. Специално за него измислих един нов. Започваше в бърз ритъм, в кавказки стил; след това се забавяше и преминаваше в плетеница от чупки и извивки, които показваха силата и равновесието на танцьора. Последната част щеше да бъде много раздвижена и разпалваща, но без прекалено много гимнастика, тъй като аз бях танцьор, а не акробат. Исках всичко да бъде с мярка и на място. Поръчах да ми ушият една гръцка туника, цялата в алени панделки, вързани само на врата и на
