Персийското момче

пустош, разцъфнали гори, черни езера сред високи пусти полета, полупустини, покрити с дребни камъчета или изсъхнала трева; скали, обрулени във формата на дракони; божествени долини, пълни с натежали от плод дървета; планини без край, пробиващи небето — безмълвни и криещи опасност; хълмисти земи, отрупани с непознати цветя; и дъжд — дъжд, изливащ се отгоре, сякаш небесата се разтварят, дъжд, който превръща земята в кал, реките — в буйни порои, оръжията — в ръжда, а мъжете — в безпомощни деца. И нажежените до червено дюни, ден след ден, покрай огледално гладкото море.

И така, ние тръгнахме на изток от Задракарта, когато бях на шестнадесет и бях луд от любов.

Движехме се в подножието на планините, които се простират на изток от Хиркания и навлязохме в широка гола земя. През това време живеехме в един подвижен град.

Колоната от хора, пътуващи сега с Александър, съвсем не беше малка. Той беше оставил наместник да управлява царството му и беше пресякъл проливите на Гърция, свободен като птица — просто един генерал с ранга на Цар. След това паднаха големите градове и Дарий загина. Сега Александър беше Велик Цар в своя империя И всички задължения по управлението пътуваха с него. Движехме се в земя без градове — както древната Персида преди царуването на Кир. На стотици мили една от друга се издигаха крепости, подобни на моя роден дом.

Те бяха по-големи, защото са били жилища на царе, но не по-различни: укрепена къща върху канара и племенно селище около нея. Крепостите бяха преминали от ръцете на царе, в ръцете на племенни вождове и сатрапи, но макар да бяха много стари и грубо направени, все още ги наричаха „царските къщи“. Що се отнася до останалото, ние бяхме като овчари номади, търсещи пасища или селца, в които да има вода през цялата година. Десетки левги напред единственият град бе нашият лагер.

Той се състоеше от армията и от втора армия, която обслужваше първата: оръжейници, специалисти по обсада и мостове, дърводелци, майстори-кожари и майстори на палатки и шатри, търговци, коняри, съпровождащи войската, техните жени и деца, а също и робите. Вече имаше и голям брой писари и други чиновници. И всички те съставляваха само армията, на която Александър плащаше. Една трета армия ни следваше, за да върти търговия: търговци на коне, продавачи на дрехи, бижутери, актьори, музиканти, фокусници и жонгльори, сводници и проститутки от двата пола или без пол. Защото дори най-обикновените войници бяха богати. Що се отнася до командирите — те живееха като малки царе.

Те притежаваха свои собствени домакинства, с управители и прислужници, които се движеха в отделни кервани от фургони. Техните наложници живееха така добре, както жените на Дарий. Генералите пък, от своя страна, бяха усвоили навика след упражнения масажисти да ги разтриват с благовонни масла. Александър им се смееше, като на слабости на приятели. Не можех да понеса да гледам как им позволява да го надминават по разкош и гордост. Знаех как гледаха на това персийците.

Самият Александър нямаше време за показност, а често — и за мен. В края на всеки поход обикновено го чакаше целодневна работа. Чакаха го пратеници, разузнавачи, мостостроители и просители, а също и обикновени войници, с техните грижи и проблеми. След всичко това той търсеше леглото си само за сън.

Дарий, като усетеше, че желанието му отслабва, започваше да се чувства обратен по природа и изпращаше да повикат някой като мен, от чиито умения се искаше да оправи нещата. Александър, който винаги гледаше към утрешния ден, в подобни случаи смяташе, че природата иска от него един хубав и здрав сън.

Има неща, които не могат да бъдат обяснени на един истински мъж. За такива като мен правенето на любов е удоволствие, но не е необходимост. Аз много повече харесвах неговото тяло и исках само да бъда близо до него — като куче или дете. В неговата топлина имаше и живот, и сладост. Но аз никога не му казвах: „Нека вляза, няма да ти преча.“ Никога не бъди досаден, никога, никога. Имаше много други неща, за които му бях необходим всеки ден. Нощите на отплатата сами щяха да дойдат.

През една от тях той ме попита:

— Ядоса ли се, когато изгорих Персеполис?

— Не, господарю мой, никога не съм бил там. Но защо, всъщност, ти го превърна в пепелища?

— В клада. Ние разпалихме клада. Бог ни вдъхнови.

На светлината на нощната лампа лицето му ми се стори като лицето на прехласнат певец. Той присви очи:

— Завеси от огън, гоблени от огън; горящи маси, образуващи величествен огнен пир. Всички тавани бяха от кедрово дърво. Когато престанахме да хвърляме факлите, а топлината ни накара да се отдалечим, огънят се стрелна към черното небе като пълноводен поток; огромен огнен дъжд се изля нагоре с искри, които се разпръскват навсякъде — боботещ и ослепително сияещ право към небесата. И тогава си казах: „Нищо чудно, че те го боготворят. Та има ли нещо друго на земята, което да е по-богоподобно?“

Той обичаше да му говорят след любовния акт; все още имаше нещо у него, което му казваше, че желанието е слабост. При тези случаи аз му говорех за сериозни неща. Смехът и играта бяха за преди това.

Веднъж той ми каза:

— Странно, ние лежим заедно един до друг, а ти продължаваш да ме наричаш „господарю мой“. Защо го правиш?

— Защото за мен ти си такъв — в сърцето ми, във всичко.

— Запази го в сърцето си, любими, особено пред македонците. Вече забелязах някои погледи.

— Ти винаги ще бъдеш мой господар, както и да те наричам. А как трябва да ти казвам?

Той прихна:

— Александър, разбира се. Всеки македонски войник може да ме нарича така.

— Искандер — повторих аз. Произношението ми на гръцки още не беше добро.

Той се разсмя и ми каза да опитам пак.

— Така е по-добре. Когато чуват, че ме титулува ш „господарю“, те си мислят: „Значи, той започва да се смята за Велик Цар.“

Най-сетне ми се беше отдал случай.

— Но, господарю мой, господарю Искандер, та ти си Великият Цар на Персия! Познавам народа си — те не са като македонците. Знам, че гърците казват, че боговете завиждат на великите мъже и че наказват надм… — бях залегнал здраво над книгите, но думата ми убягна.

— Надменността — поправи ме той. — Да, те вече ме наблюдават за това.

— Но не и персийците, господарю. Те търсят в един велик човек величественост и великолепие. Ако им се стори, че той не се държи на висота и се принизява, те оттеглят уважението си.

— Принизява? — повтори той глухо.

Вече беше твърде късно да се върна назад.

— Господарю мой, ние ценим смелостта и победите. Но Царят… Царят трябва да бъде нещо друго, нещо различно. Големите сатрапи трябва да се обръщат към него като към бог. За него те правят прострацията, която пък селяните правят за тях.

Александър не каза нищо. Чаках, изпълнен със страх. Най-сетне той проговори:

— Братът на Дарий искаше да ми каже това. Но не посмя.

— И сега господарят ми е ядосан?

— Никога, щом става дума за съвет, даден от любов. — Той ме придърпа по-близо до себе си, за да го докаже. — Но, помни, Дарий загуби и ще ти кажа защо. Човек може да управлява сатрапите по този начин, но не и войниците. Те не искат да следват някакъв царствен образ, към когото трябва да пълзят по корем. Те искат да знаят, че ти ги помниш от някоя битка преди година и че знаеш дали имат брат на служба при теб; те искат да чуят една дума от устата ти, ако той умре. Ако са покрити със сняг, те предпочитат да виждат, че и командирът им е покрит със сняг. И ако дажбите или водата не достигат, а ти продължаваш да водиш колоната напред, те искат да знаят, че и ти се лишаваш наравно с всички. Тогава те ще те следват. И те обичат да се смеят… Разбрах на какво се смеят, когато бях на шест години и се мотаех в караулните помещения в двореца на баща ми. Те ме направиха Велик Цар на Персия, не забравяй това… Не, не съм ядосан. Ти имаше право да го кажеш. Но знаеш ли, в себе си аз нося кръвта на гърци и троянци едновременно.

Не знаех нищо за това, но целунах рамото му с благоговение.

— Както и да е. Да кажем, че харесвам твоя народ, или че откривам в него нещо от себе си. И защо да