казваме твой и мой? Те всички трябва да бъдат
— Говорих прекалено много — казах. — Ето, сега ти се разсъни и отново си с широко отворени очи.
Последният път, когато му казах така, той беше отговорил: „Защо не?“. Но тази вечер каза само „Да“ и продължи да мисли. Унесох се в сън до неговите отворени очи.
Навлязохме в Бактрия — огромна хълмиста пустош, докосната вече от есента, пронизвана от жулещи ветрове, духащи откъм заснежените планини. Купих си един кафтан от червеникав плат, обшит с кожи от белка, тъй като при Каспийските Врати бях загубил стария от кожата на рис. Войниците се облякоха дебело и топло с овчи и кози кожи, а офицерите имаха наметала от хубав вълнен плат. Но само персийците, облечени в панталони и дрехи с ръкави, изглеждаха наистина стоплени. Понякога македонците ми хвърляха завистливи погледи. Но те по-скоро биха умрели, отколкото да се облекат с дрехите на победените — изнежените и калпави персийци и мидийци.
Паднаха първите дъждове и мократа земя направи придвижването още по-трудно. Реките и потоците бяха придошли и сега се движехме толкова тромаво, колкото и върволицата на Дарий. Усетих разликата, когато ни настигна новината, че Сатибарзан, Сатрапът на Ария34, е въстанал зад нас. Той беше дошъл по собствена воля да се предаде в Задракарта. Александър му предложи дясната си ръка, покани го на вечеря, запази положението му на сатрап и му даде отряд от четиридесет македонци, за да му бъдат в помощ и да попълнят охраната на крепостта му. А след като си заминахме, Сатибарзан наредил да ги убият и сега събираше войска, за да се бие на страната на Бес.
Над широката ни разпръсната колона прозвуча сигналът на тръбача. Конете зацвилиха и затропаха с копита; в щипещия въздух се стрелнаха заповеди. За по-малко време, отколкото човек може да си представи, конницата се построи в колони. Александър се качи на бойния си кон и всички се хвърлиха напред в отвратителното време, а земята под тях потръпна. Сякаш тежък и муден великан беше заметнал плаща си и беше запратил копие.
Направихме лагер и ги зачакахме сред всичките ветрове на земята. Мъже и жени се втурнаха да търсят из равнината дърва за огрев. Аз продължих с уроците си по гръцки при Филострат — сериозен млад ефесянин35, който не се отчайваше с мен. (На него дължа това, че Цар Птолемей ми позволи да използвам библиотеката му и аз успях да прочета повечето гръцки автори, които си струва да се споменат, макар че и до ден днешен не мога да разчета и най-простия надпис на моя роден език.)
Писарите водеха архива ежедневно, така че можех да научавам какво става. Войниците на Сатибарзан бяха побягнали само като чули за Александър, а сатрапът избягал при Бес. Александър вече го беше осъдил на смърт — той не можеше да понася предателството. Въпреки това, човекът, когото той назначи за нов сатрап на Ария, беше също персиец. Царят се завърна обратно по време на една снежна буря и отново се захвана с бремето на управлението.
След връщането на войниците се засили търсенето на жени и на всякакви удоволствия в зависимост от предпочитанията. Но аз вече знаех достатъчно, за да чакам същото от Александър. Когато изливаше силите си във война, той не се щадеше. Освен това го чакаше и държавна работа за половин месец напред.
Той я свърши за пет дни. След това покани няколко приятели и пиха през цялата нощ. Езикът му се развърза и той отново изживя цялата война. После спа цял ден и продължи през следващата нощ.
Не беше заради виното, макар че доста изпи. Дори и половината от този сън би му стигнал, за да се отърве от махмурлука. Но виното беше това, към което прибягваше, за да накара тялото си и духа си да спрат, когато са забравили почивка. Колкото и да беше пиян, той винаги успяваше да се изкъпе преди да си легне. И никога не се подпираше на мен, освен ако не загубеше равновесие. Виното изкарва на бял свят много скрити неща — то правеше същото и с него, но грубостта в спалнята не беше от тях.
На по-следващия ден той се събуди свеж като жребец и отхвърли още една планина от работа. А през нощта ми каза:
— Нима сме били разделени толкова дълго?
Казах му „добре дошъл“ по всички начини, които знаех, и по някои, които в момента измислях. Той често се шегуваше, че съм започнал да правя от него персиец. Истината бе, че аз вече бях забравил как бих могъл доставям удоволствие на някой друг. За Александър една нежна изтънченост бе по-добра от страстта. Владеех изкуството да докарвам мъжете до бурни наслади, но когато го прилагах с него, това оставяше някаква сянка. А за мен то беше само придобито умение. Трябваше да се подчиня на сърцето си още отначало. Но нито един човек преди него не ми беше позволявал да имам сърце. Сега, след като му бях показал неговия път към градината на удоволствието, или поне към това, което можеше да го удовлетвори, той искаше да има до себе си другар, а не артист, който да го забавлява. Той никога не беше несръчен. В природата му беше да дава — и тук, както и навсякъде другаде. Но и тук, както и навсякъде другаде, ако проявяваше гордост, то не беше без причина.
Принц Оксатрес беше повишен до Телохранител на Царя. Александър обичаше да се огражда с хубави хора и сметна, че постът отговаря на ранга му. На ръст той беше с около един палец по-нисък от Дарий. Смеейки се, Александър ми каза, че на Филотас ще му бъде за сефте някой да го гледа отгоре, а не отдолу. Отговорих сдържано, като се надявах той да го забележи. Този Филотас не ми излизаше от ума.
Той беше най-надменният и най-претенциозният от генералите — Командир на Почетната конница. Смятаха го за красив, но за моя персийски вкус той беше прекалени риж. Филотас изпъкваше най-много сред онези, които си позволяваха да надминават Царя по разкош и пищност. Кълна се, че той ходеше на лов с повече прислужници и лични принадлежности, отколкото Дарий, а шатрата му отвътре приличаше на дворец. Веднъж му занесох там съобщение и той ме погледна с презрение. Това още повече ме настрои срещу него, въпреки че и Хефестион не го харесваше.
Когато човек познава начина на живот в царския двор, той знае какво точно да търси. Понякога заставах извън залата за аудиенции, както бях правил във Вавилон, за да наблюдавам лицата на излизащите. Виждах естествено, обичайните изражения на облекчение, разочарование, удоволствие, свойско държание или непринудено отпускане. Но усмивката на Филотас твърде бързо напускаше лицето му, а един път дори — мога да се закълна в това — видях в очите му подигравка. Ала запазих всичко в себе си. Не се осмелих да кажа нищо на Александър — те се познаваха, откакто се помнят. Бяха приятели от детинство и Царят му вярваше повече, отколкото на себе си. Но не беше само това. Бащата на Филотас, Парменион, имаше най-висок ранг и беше втори след Царя. Той заемаше по-голяма длъжност дори от Кратер, който беше най-главният от генералите тук. Парменион някога е бил главнокомандуващ на армията на Цар Филип. Никога не бях го виждал, защото армията му пазеше западните пътища зад нас — доверие, от което зависеше животът на всички ни.
Така че благоразумно запазих мълчание. Само похвалих нисайските коне на Оксатрес и техните великолепни парадни сбруи, като добавих:
— Но, разбира се, господарю мой, дори и в двора на брат си Дарий, той никога не е бил богат колкото Филотас.
— Така ли? — погледна ме Александър и забелязах, че това го накара да се замисли. Тогава аз го прегърнах, смеейки се, и продължих: — Но сега дори самият ти не си толкова богат, колкото съм аз.
Единствената последица от разговора, на която станах свидетел, бе, че той разгледа конските сбруи на Оксатрес и толкова ги хареса, че накара да направят същите и за стария Буцефал. Един персиец никога не би се възхитил от гръцки кон. Но след като видях Буцефал нахранен, добре гледан и свеж, вече можех да повярвам, че той е носил Александър в бой в продължение десет години и никога не е показал страх. Повечето коне се дразнят от нова премяна — оглавник с кокарда, сребърни капаци и висящи гравирани плочки на хамута. Но Буцефал имаше високо мнение за себе си и пристъпваше важно наоколо, представяйки ги в най-добра светлина. В този кон имаше много от характера на Александър.
Мислех си за това, докато разтривах Царя преди вечеря. Той обичаше това заедно със задължителната баня преди лягане. Александър беше най-чистоплътният човек, когото съм познавал, разбира се, когато неговите многобройни войни му го позволяваха. В началото често се чудех какъв ли е този дискретен и приятен аромат, който използваше, и тършувах да открия стъкленицата. Но такава нямаше — това беше дар на природата.
Похвалих новите сбруи на Буцефал и вида му, а Александър ми довери, че е поръчал да направят и
