Извиках робите да преместят ваната, подредих стаята за пред хора, хапнах набързо и се върнах, за да постопля ръцете си на мангала и да размишлявам за затварянето на пътищата. Не след дълго намерих отговора. Филотас беше син на Парменион — вторият и с най-много войска и власт след
Вечерята свърши рано. Александър се качи с приятелите си горе и нареди да повикат Никомах, за да чуят и неговата история. Той беше почти момче — малко женствен и много уплашен. Царят се отнесе с него много мило и внимателно. Някъде към полунощ докладваха, че всички заговорници, чиито имена се знаеха, са арестувани. Последен бил заловен Филотас.
Докараха го. Той преплиташе крака и мигаше опулено. Беше пил много на вечеря и спял дълбоко, когато го арестували. След като всички бяха заловени и пътищата бяха блокирани, никой не си направи труда да затвори вратите. Чух всичко. До този момент Царят беше като желязо. Но сега ми се стори, че за миг чух гласа на наранено и ядосано момче, говорещо с по-голям батко, от когото някога се е възхищавало. Защо беше укрил предупреждението на Кебалин? Как е могъл да го направи? И в безумието, което, както казват гърците, боговете вселяват в своите избрани жертви, Филотас отговори на момчето, а не на Царя.
С дебелашки, малко пресилен смях, той отвърна:
— Защо? Та аз въобще не му обърнах внимание! Пък и кой ли би го направил? Скъпи мой Александър, ти едва ли искаш да чуваш за всеки злобен, нищо и никакъв катамит38, който се е нацупил на любовника си.
Филотас беше голям женкар и обичаше постоянно да се хвали с това. Презрението в гласа му беше лекомислено, а предполагам, че и пиенето помогна. Но това свърши работа. Остарял за миг с петнадесет години, Царят му каза:
— Димнос предпочете да се самоубие, отколкото да бъде съден. Но утре ти ще присъстваш на твоя процес. Стража! Затворете го в стаята му под строга охрана.
Съдът се състоя на следващия ден, на стърнището близо до лагера. Беше студено и вятърът носеше сиви облаци, които заплашваха да ни удавят в дъжд. Цялата армия се беше събрала — толкова много хора, че повечето въобще не чуваха нищо. Най-отпред, по право, стояха македонците. Колкото и да е невероятно, без тяхното съгласие Царят не можеше да осъди на смърт нито един македонец. В тяхната страна и най- простият селянин имаше право да дойде и да гласува.
Тъй като за мен там нямаше място, гледах от кулата дребните фигури, застанали в отворения квадрат. Първи бяха изправени на съд съучастниците на Димнос. Те вече бяха признали всичко и се обвиняваха един друг. (В Бактрия постоянно вият вълци, така че не можех да бъда сигурен в звуците, които чувах.) След всеки процес македонците започваха да викат и стражата отвеждаше осъдения.
Последни се появиха Филотас, когото познах по ръста му, и Царят, когото познах по всичко. Стори ми се, че доста дълго стояха там. По жестовете им можеше да се предположи кой говори. Явиха се повече от дванадесет свидетели, които дадоха показания. След това отново заговори Царят и македонците се развикаха, още по-силно от преди. После всичко свърши.
По-късно ми разказаха показанията на свидетелите. Почти всички бяха говорили за надменността и арогантността на Филотас и за неговото мърморене против Царя. Често го наричал „Момчето“ и приписвал всичките му победи на Парменион и на себе си. Казвал, че Александър е самомнителен и надут от дете и по-скоро можел да бъде Цар на раболепните варвари, отколкото почтен македонец. Твърдял, че Царят е приел за чиста монета хитроумните ласкателства на египетските жреци и че нямало да се задоволи с нещо по-малко от обожествяването си. Бог трябвало да бъде на помощ на хората, управлявани от човек, който се мислел за повече от обикновен смъртен.
На следващия ден щяха да се състоят екзекуциите: пребиване с камъни за по-незначителните, а за Филотас — замеряне с копия. В Персия такива хора щяха да бъдат зазидани в студена пещ, която бавно щеше да бъде подклаждана с огън. И Царят нямаше да поиска ничие разрешение за това.
Дали Филотас, скривайки заговора, само се бе възползвал от възможността да спечели от риска на други, или пък той самият стоеше зад всичко? Това все още не беше доказано.
Александър свика съвет. За да мине по-бързо времето, аз се качих на върха на кулата. Вече бяха подготвили местата за екзекуция. А в далечината — по всички пътища и проходи се виждаха стражите. Нещо се мярна по западния път — трима души препускаха като вятър върху едногърби камили. Те привлякоха вниманието ми с грациозните си движения. Нито едно същество, носещо на гърба си хора, не е по-подвижно или по-издръжливо. Насочиха се към прохода и очаквах да видя, че охраната ще ги спре. Но те спряха за миг при поста и след това продължиха на запад.
Слязох долу. Реших, че Царят може да има нужда от мен, но след малко съветът бе разпуснат и генералите тръгнаха да се разотиват. Хефестион остана последен. Александър му махна да се върне. Влязоха обратно в стаята и залостиха вратата.
При друг случай щях да си намеря някой тъмен ъгъл, където да се наплача, но по лицата им разбрах, че става дума за нещо друго. Така че оставих пантофите си в моята килийка и се промъкнах на пръсти до вратата. Мандалото беше дървено и огромно. Хефестион доста се затрудни, докато го залости. А докато успееше да го върне обратно, щях да съм се скрил. Понякога не можеш да научиш много от човека, когото обичаш.
Хефестион тъкмо казваше:
— Винаги съм мислил, че той доносничеше на баща ти. Помниш ли, че ти казах?
— Знам, че ми каза. — Отново чух гласа на едно далечно момче. — Но ти никога не си го харесвал. Е, добре, беше прав.
— Да, бях. Той се мотаеше около теб заради амбицията си, и винаги ти е завиждал. Трябваше да ни послушаш в Египет. Но този път ще разберем.
— Да, сега вече трябва да разберем — каза Царят.
— И не го вземай толкова присърце. Той не го заслужава, никога не го е заслужавал.
— Добре, няма.
— Размекнал си се от начина си на живот, Александър. Ще стане бързо.
Гласът му се приближи до вратата и се приготвих да изчезна, но Царят го спря: — Чакай малко, — Така че се върнах обратно.
— Ако отрича, че баща му знае, не отивай до крайност.
— Защо не? — попита Хефестион. Звучеше нетърпеливо.
— Защото няма значение.
— Да не искаш да кажеш — рече бавно Хефестион, — че ти ще…?
— Вече го направих — каза Царят. — Какво друго можех да направя?
Двамата млъкнаха. Предполагам, че очите им говореха достатъчно красноречиво. Тогава се обади Хефестион:
— Да, такъв е законът. Най-близките роднини на предателя. Или поне така се прави.
— Това беше единственият начин.
— Така е. Но ще се почувстваш по-добре, ако бъдеш сигурен, че е виновен.
— Не мога да разчитам на това, Хефестион. Не мога да се облегна на една лъжа. Това беше необходимо. Знам го. И това е достатъчно.
— Много добре. Тогава да свършваме. — Хефестион отново тръгна към вратата. Успях да стигна до килера си доста преди да я отвори.
Изчаках достатъчно дълго и отидох да попитам Царя дали има нужда от нещо. Все още стоеше на мястото, където сигурно е стоял и преди.
— Не — отговори той. — трябва да свърша още нещо.
И тръгна самичък надолу по осветената с факли стълба.
Наострих уши и зачаках. В Суза, когато още бях роб, ходех като другите момчета на мястото за наказания. Бях виждал как набиват човек на кол, одиране на кожата и други такива. Три пъти бях ходил, привличан против волята си от ужасиите. Имаше тълпи, които ходеха всеки път, но на мен ми стигаше. Сега нямах никакво желание да гледам работата на Хефестион. Едва ли щеше да бъде нещо повече от това,
