спеше с момчето на Дарий? Той също имаше право на свой дял.
Но те бяха започнали да мислят за дома си.
Войниците притежаваха каймака на военните трофеи — богатствата на великите градове. Те плуваха в злато. Разказаха ми, че веднъж някакво муле от кервана със съкровищата паднало от умора и водачът му, загрижен за царските богатства, вдигнал товара и го понесъл сам на раменете си. Александър тъкмо минавал и като разбрал каква е работата, му казал: „Намери още малко сили, колкото за да стигнеш до твоята палатка. Всичко е твое.“
Така живееха те. Бяха взели каквото можеха от персийците и не искаха нищо друго от нас.
Но не и Александър.
Апетитът му растеше с яденето. Той обичаше победите, а Бес все още не беше победен. Александър обичаше величието и го беше усетил в нашите дворци и обичаи. Като момче го бяха учили да ни презира. А беше открил красота и смелост сред нашите аристократи. И още, той беше намерил мен. Александър бе влюбен в изкуството да се управлява. Тук имаше цяла империя, отслабена от лошо управление, чиито юзди едва бяха почувствали ръката му. И над всичко, той имаше своя Копнеж — онзи миг на нетърпелива радост и възбуда, който и аз бях почувствал при Каспийските врати. При Александър той се простираше далеч напред в неизвестното, подхранван от невероятните разкази на пътешествениците. Страшна е болката, която очаква този, който копнее твърде силно.
Войниците все още продължаваха да му бъдат верни. Подобно на Кир, той ги омагьосваше с обаянието си. Казваше им, че ако отстъпят, без да се справят с Бес, ще си навлекат презрението на победените, че всички племена ще се надигнат и те ще загубят победите и славата си. Те още го обичаха. Македонците бяха доказали, че са по-добри от варварите и за тях това имаше голямо значение. След македонците Александър се връщаше при мен. Ако става дума само за правене на любов, той желаеше това, защото често и дълго бе лишен от нежност. Но след тези отсъствия имаше други неща, от които се нуждаеше много повече. Той обичаше да се връща в другото си царство и да намира там любов — да знае, че красотата на слънцето е една, а красотата на луната — друга. Обичаше да заспива, слушайки приказките от пазара за принцове, които търсят яйцето на птицата-феникс, които яздят към диамантени кули, обхванати от пламъци, или отиват предрешени при омагьосани принцеси. Харесваха му разказите за двора в Суза. Смееше се от сърце, когато слушаше за ритуалите при ставането от сън или в банята. Но когато ставаше дума за церемониите при аудиенциите, слушаше внимателно.
Вярваше ми. Просто не можеше да живее, без да вярва в хората. Вярваше също и на Хефестион.
Властта на Филотас се оказа твърде голяма за един човек и Александър реши да я раздели между двама: между Черния Клитос — ветеран, когото познаваше от детинство, и Хефестион.
Ако доверието беше всичко, то Хефестион го притежаваше изцяло. Но армията си имаше своя политика; вече бе започнала да се разделя на фракции. Всички знаеха Хефестион като дясната ръка на Царя. Хефестион беше изучил да се държи като персиец, беше висок и хубав като истински мидиец, а и самите персийци му се възхищаваха и го харесваха. Той се е персианизирал, казваха войниците и генералите от старата школа. Като получи същия ранг, набитият и с необръсната брада Клитос стана гарант, че те няма да останат в малцинство и да бъдат пренебрегвани.
Това, което в случая имаше значение за мен бе, че Хефестион често щеше да предприема свои военни акции, а това означаваше, че ще отсъства дълго.
Той бе доказал, че е добър командир. Беше син на македонски аристократ и се нуждаеше от почит и уважение, дори ако цената за това беше раздяла с Александър. От сърце му пожелах да отиде и да намери цялата почит на света, само и само да не ми се мяркаше.
Някъде по време, на жътвата, стигнахме до Долината на Благодетелите40. Усетих, че това място хареса на Александър. Бях му разказал историята как тукашните хора носели храна на армията на Кир, докато в същото време гладували в тази пустош и как той намерил този народ за толкова добродетелен и чист, че ги освободил от данък и им позволил да се управляват сами. Кир ги бе нарекъл „благодетелите“ и тези техни качества бяха устояли на времето — спокойни, срамежливи и тихи хора с широки лица, настроени приятелски дори към войниците, тъй като никой не ги беше притеснявал от царуването на Кир насам. Долината, заслонена от бурните северни ветрове, беше широка и плодородна. Тук Александър даде почивка на войниците, изкупи реколтата от местните жители на най- високата цена и заплаши с най-строго наказание всеки, който им причини някаква вреда.
Самият той въобще не можеше да стои без работа и почти всеки ден излизаше на лов. Често ми разрешаваше да идвам с него. Според Ксенофонт, каза ми той, ловът е образ и подобие на войната. Това със сигурност харесваше на Александър. Опасни скалисти пропасти, дълго преследване, някое свирепо животно за плячка — за предпочитане лъв или глиган — това търсеше той. Спомних си как Дарий ходеше на лов в царските паркове и стреляше по подбран и подгонен към него дивеч. След ловните походи на Александър се чувствах почти мъртъв. Но по-скоро бих умрял наистина, отколкото да му призная слабостта си.
Докато бяхме на лагер в долината, някакъв знатен персиец вдигна огромен пир за рождения си ден и помоли Царя да го почете с присъствието си. Когато дойде да си легне, почти не беше пил. Персийците се наливат здраво на рождените си дни, но издържат на пиене повече от македонците. Александър винаги внимаваше, когато беше сред тях, и държеше под око и приятелите си. Докато го събличах, той ненадейно каза:
— Багоас, нито един път не съм те питал през цялото това време. Кога е рожденият
Той не можа да разбере защо се разплаках. Коленичих до леглото, скрил глава в скута му, и той ме погали така, сякаш бях Перитас. Когато най-сетне се съвзех, той се наведе над мен и го чух да преглъща сподавен плач. Беше нелепо — трябваше да се засрамя.
Той не пожела да чака деня, защото, както каза, бях пропуснал толкова много рождени дни, и на следващата сутрин ми даде един прекрасен арабски кон и един коняр-тракиец. А два дни по-късно ми подари пръстен с портрета си, гравиран върху халцедон. Ще бъда погребан с него. Написал съм го изрично в завещанието си заедно с проклятие, за да не го откраднат балсаматорите.
Докато почивахме, Александър се привърза към хората от Долината на Благодетелите. Предложи да удвои земите им, но те помолиха само за едно късче зеленина, което щеше да закръгли земите им. Преди да заминем, в тяхна чест Александър извърши жертвоприношение към Аполон.
Бес се мотаеше на север, без да дава никакви признаци, че събира нова армия. Докато генералите и сатрапите подчиняваха околните провинции, Александър тръгна на изток към планината Брагуй41 без да бърза, като по пътя си основаваше по някой град.
Спомням си първия град, който той основа по време на походите си откакто бях с него — една от неговите Александрии. Мястото представляваше скалист и лесно защитим хълм, за който финикийските търговци му казаха, че е разположен на търговски път. В близост имаше плодородна земя и целогодишен извор с чиста вода за обществения фонтан. Всеки ден заедно с архитекта си Аристобул42, той обикаляше строежа и отбелязваше местата за укрепленията на гарнизона, пазара, градските порти и другите отбранителни съоръжения. Проверяваше дали улиците са правилно разположени, с канали за оттичане на калта и мръсотиите. Той не смяташе, че всичко това е под достойнството му. Роби копаеха и одялкваха камъните, а свободни занаятчии извършваха строителството. Бях изненадан колко бързо ставаше всичко.
След това той трябваше да напълни града с хора. Най-често оставяше там войници ветерани, но не само македонци. Имаше и гърци, и тракийци, повечето от тях с жени и деца, с които се бяха сдобили по време на походите. Те бяха щастливи, че получават собствена земя, макар че някои от тях по-късно страдаха от мъка по родината. Някои от занаятчиите също оставаха и донасяха по тези диви места по нещо от Суза или от Гърция. За тези хора Александър оставяше закони, които никога не бяха твърде чужди на обичаите им, или на техните богове. Беше особено чувствителен към това.
По време на строителството Александър изцяло се отдаваше на тази дейност и забравяше всичко друго до времето за вечеря. Не се напиваше — водата беше хубава и не беше необходимо да се пие много вино — но след целодневната работа обичаше да седне с чаша пред себе си и да разговаря. Основаването на нов град винаги възбуждаше в него трескав ентусиазъм и го провокираше към размисли. Знаеше, че заедно с всеки град името му ще остане да живее в бъдните поколения и това го караше да мисли за своите дела.
