Тогава той обичаше да се връща назад към тях и да ги премисля. Някои казваха, че прекалявал. Така да е, но нали той извърши всичко това. Отрича ли го някой?
Често след това, все още пийнал и с възбуден дух, той разговаряше и с мен. Веднъж го попитах дали преди да тръгне към Азия е знаел, че ще стане Велик Цар.
— В началото — не — отвърна той. — Това беше война на баща ми. Исках просто да я спечеля по- бързо, отколкото щеше да го направи той. Избраха ме за командващ на гръцките войски, за да освободя гръцките градове в Азия. И когато направих това, разпуснах тяхната войска. И след това започнах моята война. — Направи пауза и, като се убеди, че разбирам, продължи: — Да, това стана след Иса. Когато Дарий побягна и ми остави колесницата си, царската си мантия и всичките си оръжия; когато изостави телата на приятелите си, загинали за него; жена си, майка си дори — тогава си казах: „Ако това е Царят на Царете, аз мога да бъда много по-добър.“
— Самият Кир е направил по-малко — отговорих аз.
Знам, че завистливите гърци са писали, че съм го ласкаел. Но те лъжат! Александър никога не беше удовлетворен от делата си и винаги смяташе, че направеното не е достатъчно. Чувствах нетърпението на неговото величие, възпирано и обуздавано от тъпотата на много по-незначителни хора. Те казват, че съм приемал подаръците му. Разбира се, че съм го правил. Но в повечето случаи — за да видя насладата му от раздаването. Приемах ги от любов, а не като някои, които се преструваха, че са негови приятели — от алчност, вкиселена от завистта им. Ако той беше преследван човек, и имаше обявена цена за главата му, щях да го последвам гол и бос през цяла Азия, да гладувам с него и безропотно да се продавам във вертепите на пазарищата, за да му купя хляб. Всичко това е истина пред лицето на Бога. Нима не съм имал право да го направя щастлив в победите му? Никога не съм произнесъл и една дума, която да не е излязла от сърцето ми.
Когато градът беше изграден, Александър извърши жертвоприношение и го посвети на Херкулес и Аполон, а аз изиграх танц в името на Аполон. Но най-вече танцувах за него.
Вече бях „някой“ в двора. Имах два коня, мулета за багажа, собствена палатка и някои хубави неща в нея. Колкото до властта, исках да я имам само върху едно сърце. Понякога си спомнях за Суза и за всички онези, които се опитваха да купят влиянието ми пред Дарий. Сега това се опитваха да правят само новодошлите, които не бяха предупредени. Персийците казваха: „Евнухът Багоас е кучето на Александър. Не ще да се храни от ничия друга ръка. Не го закачайте.“ Македонците пък казваха: „Бъдете нащрек с персийското момче. Той казва всичко на Александър.“
Понякога, когато му прислужвах в покоите, той ми казваше, че не е необходимо да върша работата на слугите; но това беше само израз на внимание. Той знаеше, че живея за това. Пък и щях да му липсвам, ако трябваше да се справя без мен.
Пътувахме на изток към планините през високи проходи, където минаваха само пътеките, направени от овчарите. В цепнатините на скалите растяха дребни ярки цветя, приличащи отдалеч на скъпоценни камъни. А безкрайното небе над нас се сливаше с тъмния хоризонт.
Живеех за мига, бях млад и светът се разтваряше за мен Той се разтваряше и за Александър, който яздеше винаги начело, за да види пръв следващия завой на пътя.
Понякога вечер той ме караше да го уча на персийски. Звуците на езика ни са труднопроизносими за македонците. Никога не съм го лъгал, че го говори добре Понякога Александър се вбесяваше от разочарование, но това беше само за миг. Той знаеше, че така го предпазвам да не стане смешен в очите на персийците, което неговата гордост нямаше да понесе.
— А сега виж какви грешки още правя в гръцкия си, Искандер. — казвах аз, и нарочно допусках тук-там няколко грешки, за да го ободря и утеша.
— Как вървят уроците? Филострат кара ли те вече да четеш?
— Той има само две книги, но и двете са много трудни за мен. Помоли Калистен да ни заеме една, но той каза, че свещените съкровища на гръцката мисъл не трябва да бъдат цапани от варварски пръсти.
— Казал ти е това в лицето?! — лицето на Александър се изопна.
Въобще не предполагах, че той така ще се ядоса. Този Калистен беше толкова изтъкнат, че по-скоро бе философ, отколкото писар. А освен това пишеше и хроника за Александър. Всъщност, господарят ми заслужаваше някой хроникьор, който да го разбира по-добре, но човек трябва да се държи внимателно с хора като Калистен.
— Взе да ми писва от този човек — каза Александър — Занимава се твърде много със себе си. Взех го само за да доставя удоволствие на Аристотел, който му е чичо. Но Калистен притежава всички вкостенели представи и схващания на стареца, чиито грешки трябваше сам да откривам. И нищо от неговата мъдрост, заради която го почитам. Аристотел ме учеше какво става с душата след това. Той ме научи и на изкуството да лекувам и благодарение на това успях да спася живота на не един или двама. Научи ме как да гледам на природата и това ме обогати. Продължавам да му изпращам различни насекоми, кожи на диви зверове и растения — всичко, което може да издържи до Гърция…
Засмях се:
— Никога не съм виждал Калистен да се заглежда по насекомите.
— Така е — въздъхна Александър — Калистен не притежава нищо от способностите на чичо си. А често ли те оскърбява?
— О, не, Сикандер…
— А-лек-сан-дър.
— Ал’скандер. Не, в повечето случаи той дори не ме забелязва.
— Не му обръщай внимание. Остави го да си въобразява, че е нещо повече от теб. Усещам, че скоро ще стане за смях.
— Не съм сигурен, господарю мой. Калистен твърди, че той ще бъде този, който ще създаде славата ти.
Това го бях чул с ушите си и сметнах, че е по-добре Александър да знае.
Очите му пребледняха. Все едно, че наблюдавах буря от заслон.
— Така ли? Е, оставил съм някой и друг знак из света, за да ме запомнят — той започна да крачи из шатрата. Ако имаше опашка, сигурно щеше да маха нервно с нея.
В началото той пишеше за мен такива ласкателства, че истината започна да намирисва на лъжа. Бях момче и още не разбирах вредата, която това ми нанася. Например когато заобиколих нос Климакс с помощта на изпратен от бога късмет, Калистен написа, че вълните били коленичили пред мен. И че кръвта на боговете течела във вените ми! Достатъчно хора са виждали цвета на кръвта ми — така му казах. Нито дума от всичко това не е излязла от сърцето му.
Слънцето угасваше на необятния хоризонт, бърдата потъмняваха на вълни, един по един пламваха лагерни огньове. Той се загледа навън, преглъщайки гнева си, а един роб дойде и запали лампите.
— Значи, ти не си чел никога „Илиадата“?
— Не, какво е това?
Александър отиде до спалнята и се върна с нещо блестящо в ръцете си.
— Ако Калистен те смята за недостоен да ти даде Омир, аз пък не смятам така.
И той постави върху масата едно ковчеже от чисто сребро с капак, инкрустиран с малахит и лазурит, с гравирани листа и птици. Не можеше да има две такива в света. Взрях се в него мълчаливо.
Александър ме погледна.
— Познаваш го, нали?
— Да, господарю мой. — То стоеше до леглото на Дарий, под златната лоза.
— Трябваше да се сетя. Ако това ти причинява болка, ще го махна.
— Все ми е едно, господарю мой.
Александър отново остави ковчежето на масата.
— А какво държеше той в него?
— Сладкиши, господарю. — Понякога, когато беше удовлетворен от мен, той поставяше по един в устата ми.
— А виж аз за какво го ползвам — Александър се усмихна и повдигна капака. Блъсна ме миризмата на карамфил и канела. Тя ме задуши със спомена за миналото; за миг затворих очи.
Той извади оттам книга, по-овехтяла и изкърпена дори от книгата за Кир.
