— Имам я от тринадесетгодишна възраст. Знаеш ли, тя е на по-стар гръцки, и аз ще го направя малко по лесен — но не много, за да не разваля звученето.
След това прочете на глас няколко реда и попита дали съм разбрал.
— Той казва, че ще пее за гнева на Ахил, който донесъл ужасни беди на гърците. Много хора загинали и кучетата ги изяли. А също и каните. Но, казва той, това изпълнило волята на Зевс. И всичко започнало, когато Ахил се скарал с някакъв господар, който бил твърде силен.
— Много добре — Александър остави книгата настрана. — Искаш ли да ти разкажа историята?
Отидох и седнах до коленете му, като поставих ръка върху тях. Беше ми все едно каква история ще ми разкаже, стига да съм до него.
Той ми разказа само приказката за Ахил, който се скарал със своя Велик Цар и отказал да положи клетва за вярност. Твърде скоро стигнахме до Патрокъл, който му бил приятел от детинство. Той застанал на негова страна и му помогнал при бягството му в заточение, а по-късно загинал вместо него в някаква битка. Александър ми разказа и как Ахил отмъстил за своя приятел, макар че му предсказали, че неговата собствена смърт ще дойде след това. И как духът на Патрокъл му се явил в съня, за да изиска да бъде погребан според обичая и да припомни за тяхната любов.
Александър разказа историята, но не с артистичността на разказвачите от пазара, а така, сякаш е бил там и си спомня всичко.
Най-после разбрах къде бе мястото на моя съперник в сърцето на Царя — споен в едно с душата му, по-дълбоко от всякакви спомени на плътта. Можеше да има само един Патрокъл. Какво бях аз в сравнение с това? Някакво цвете, което човек забожда зад ухото си и го хвърля увехнало при залез. Разплаках се беззвучно и от очите ми неусетно се изтръгнаха сълзи.
Александър повдигна лицето ми и усмихнат избърза сълзите с ръката си.
— Не се притеснявай. Когато чух тази история за първи път, аз също плаках.
— Съжалявам, че са загинали — промълвих.
— Знаеш ли, те са обичали живота. Но са умрели без страх от смъртта. Това, че са живели без страх, е направило живота им достоен за обич. Поне така мисля.
После стана и вдигна ковчежето.
— Виж, ти си бил по-близо до книгата, отколкото си предполагал. — Той махна възглавничката. На дъното под нея лежеше една кама, наточена като бръснач. — Всеки втори цар на Македония е бил убит, а понякога и двама царе един след друг.
Доста време след това, като се приближавах до шатрата му, дочух името си. Александър тъкмо казваше:
— Казвам ви, че когато той чу историята на Ахил, очите му се напълниха със сълзи. И този глупак Калистен ще ми говори за персийците като за някакви скитски диваци. Момчето има много повече поезия в малкия си пръст, отколкото този педант — в цялата си глава.
Към края на лятото стигнахме до южните хребети на Парапамисос43. Те вече бяха покрити със сняг. Далече на изток те се свързват с Големия Кавказ44, стената на Индия, който се извисява още по-нависоко и стига по надалеч, отколкото можехме да си представим.
Върху един издаден хълм в подножието на Голямата планина Александър основа третата за тази година Александрия45. До падането на първия сняг градът бе вече готов и ни подслони за зимата. След онези царски домове, приличащи на леговищата на великаните човекоядци от легендите, беше чудесно да усещаш миризмата на прясно отсечено дърво. Къщата на градоначалника имаше портал с колони в гръцки стил и постамент отпред, на който щеше да бъде поставена статуя на Александър.
Това беше първата статуя, която му правеха откакто бях с него. Но той, разбира се, беше толкова свикнал да си сваля дрехите за това, колкото и за банята си. Скулпторът направи рисунки на тялото му от всички страни — седем или осем скици, докато той гледаше в далечината, стремейки се да изглежда красив. След това му взеха мерки от всички части на тялото. Накрая Александър замина на лов и скулпторът не го повика повече, преди да бъде готово лицето му. Беше прекрасно направено — едновременно спокойно и пламенно, и отговаряше на неговия дух, макар че, разбира се, беше пропуснат белегът от сабята.
Една вечер той се обърна към мен:
— Новите неща започнаха. Днес разпратих заповеди до всички градове зад нас да ми създадат нова армия. Ще я отгледам от семето. Наредил съм да съберат тридесет хиляди персийски момчета, да ги научат на гръцки, и да се обучат в използването на македонски оръжия. Какво мислиш за това?
— Звучи странно. И кога ще бъдат готови?
— Най-рано след пет години. Трябва да започнат всичко докато са млади, преди начинът им на мислене да се вкостени. Надявам се, че дотогава и самите македонци ще бъдат готови.
Казах, че съм сигурен в това. Все още бях на възраст, когато пет години ти се струват половин живот.
Въздухът започна да става все по-мек и над топящия се сняг надникнаха нежни цветчета. Александър реши, че може да тръгне направо през планините към Бактрия и към Бес.
Той предположи, че високите проходи са трудни за преминаване и замина напред само с войниците, но се съмнявам, че дори той знаеше какво ги очаква. Беше ужасно дори за нас, които следвахме утъпкания от тях път. Аз, който обичам планините, чувствах, че тези мразят хората. Не ми стигаше въздух, а стъпалата и пръстите ми горяха, когато ги разтривах, за да вкарам отново в тях кръв. Нощем хората навличаха дрехи и се притискаха един до друг, търсейки топлина. Получавах много предложения — всички с искрени обещания да се отнасят с мен като с брат, макар че сигурно искаха и нещо повече. Спях с Перитас, когото Александър беше оставил на моите грижи.
И все пак нашите трудности бяха нищо в сравнение с тези на армията. Те нямаха с какво да сготвят месото си върху голите скали и трябвало да го размразяват с топлината на телата си. Бяха щастливи, ако се случеше да го ядат топло от някой току що умрял кон. Хлябът им свършил и се прехранвали с тревите, които ядели животните. Мнозина щели да заспят в бялата смърт, ако не бил Александър, който с усилие обикалял пеш из колоната, откривал къде са легнали, изправял ги на крака и вдъхвал собствената си жизненост в телата им.
Настигнахме ги при граничната крепост Драпсака46, от другата страна на планината. Трябваше да си набавим оттам храна. Долу Бес беше опустошил земята, за да ни умори от глад.
Намерих Александър в някакво жилище от грубо издялани камъни. Лицето му беше обрулено от студа и като че ли само мускулите го държаха да не се разпадне. Още не бях виждал Царя да гладува заедно с войниците си.
— Това е нищо — рече той. — Скоро ще се оправя. Но все още не мога да повярвам, че някога отново ще успея да се стопля.
Той ми се усмихна и аз му отвърнах:
— Довечера ще се стоплиш.
Нямах щастието да го топля дълго. Веднага след като войниците си починаха и наваксаха с храненето, преди още да е минал и месец, той тръгна надолу към Бактрия.
Вече бях на възраст, на която моите връстници воюваха. Много евнуси преди мен — сред тях и проклетият везир, носещ името ми, бяха боравили с оръжия. Не можех да спра да мисля как Хефестион е бил през цялото време с него в планините, и как може би го е топлил. Така че в нощта преди да замине, го помолих да ме вземе със себе си Казах му, че баща ми е бил воин и, че, ако не мога да се бия за него, ще ме е срам да живея.
— Скъпи Багоас — усмихна се Александър — знам, че си готов да се биеш за мен. Но ти ще загинеш там. Сигурен съм, че ако баща ти беше живял още малко, за да те обучи, ти щеше да се наредиш сред най- добрите ми войници. Но боговете са повелили друго. Повярвай ми, имам много повече нужда от теб там, където се намираш. — Той беше горд, но не само заради себе си. Той разбираше и гордостта на другите.
В този момент Перитас, който ужасно се беше разглезил от спането заедно с мен в одеалата, се опита да се промъкне крадешком на леглото, но натежа и го преобърна на една страна, а ние се катурнахме на
