вратите си. Намерили Бес в някаква селска колиба — останал бил само с няколко роби.
Ако духът на Дарий ни наблюдаваше, в този ден сигурно щеше да се почувства отмъстен. Благородниците, които предадоха Бес, бяха последвали неговия пример — оставиха го в ръцете на Александър, за да го успокоят, докато те самите се приготвят за война.
Птолемей явно беше получил предварителни инструкции. Когато Александър пристигна с армията, заварихме Бес, стоящ гол край пътя, с ръце, завързани отзад за един дървен кол. Така постъпваха с големите престъпници в Суза преди да изпълнят смъртната присъда. Никога не бях казвал на Царя за това. Сигурно беше попитал Оксатрес как трябва да постъпи според нашите обичаи.
Набарзан се оказа прав — в Бес нямаше нищо царствено. Казаха ми, че когато Александър го попитал защо е предал своя господар и родственик на такава презряна смърт, той се оправдал, че бил само един от многото около Дарий, които се съгласили на това, за да спечелят благоволението на Александър. Но не могъл да обясни защо в такъв случай е приел короната на Персия. Повечето престъпници в Суза се държаха много по мъжествено. Александър нареди да го наложат с бич и да го оковат, докато дойде време да го изправят пред съда. Предателите, които се бяха надявали да усмирят Александър, подхвърляйки му Бес, трябваше да се поучат от предишните събития и да не постъпват така глупаво. Царят незабавно се насочи към вътрешността на Согдиана — тя беше част от империята и той смяташе да я запази като такава.
Согдийците живеят в земя от огромни пясъчни дюни, страховити клисури и дерета. По протежение на всеки проход са построени малки крепости, пълни с въоръжени разбойници. Пътуващите кервани трябва да наемат отряди за охрана, за да могат да преминат безопасно. Хората, които живеят по тези места, са красиви — високи, с орлови носове и осанка на принцове. Почти цяла Согдиана е разположена върху скали. Но постройките им са от кал, тъй като считат занаятчийството за работа, която е под достойнството им. Те могат да яздят кон там, където човек не би допуснал, че и дива коза може да мине, но не спазват дадената клетва, ако това не им е изгодно. Те мамиха Александър много пъти, преди той да разбере вероломството им.
В началото изглеждаше, че всичко се нарежда добре. Град Мараканда се предаде, както и цялата редица крепости чак до река Яксарт51. Отвъд се намираха безбрежни степни полети, където живееха саките52.
Александър поиска да се срещне с всички местни вождове и ги извика в лагера. Смяташе да им каже, че ще ги управлява справедливо и да попита какви са законите им. Но племенните вождове, които знаеха само какво те самите биха направили, ако бяха на мястото на Александър, нито за миг не се усъмнили, че той ги вика, за да им вземе главите. И в резултат на това всичките ни крепости по реката ненадейно бяха нападнати от крещящи бойния вик согдийци. Те обсадиха и Мараканда и избиха много от войниците, които по това време се намираха извън крепостта.
Александър смаза метежа за два дни. Просто обсади главната крепост на въстаниците и я превзе.
Но го докараха обратно на носилка и го положиха в леглото му. В шатрата вече чакахме — хирургът и аз. Някаква стрела се беше забила в пищяла му и беше разцепила костта. Той накарал да измъкнат зъбеца на стрелата и продължил да се бие докато крепостта паднала.
Но когато разкъсахме стегнатите превръзки, заедно с тях излязоха и парченца кост. Други костички стърчаха през кожата и лекарят трябваше да ги вади една по една.
Александър лежеше с поглед, вперен в тавана — неподвижен и безмълвен като статуята си. Дори устните му не помръдваха. А същият този човек бе плакал за осакатените роби в Персеполис, за стария Буцефал, за умрелите преди хиляда години Ахил и Патрокъл, и за моите забравени рождени дни.
Хирургът превърза раната, каза му да не се движи и излезе. Стоях от едната страна на леглото и държах една купа, пълна с окървавена вода. От другата страна беше Хефестион и ме чакаше да изляза.
Обърнах се да тръгвам, заедно с изцапаната купа. Александър извърна очи и каза — това бе първият звук, който издаде:
— Добре се справи с превръзките. Сръчно и безболезнено.
Той спази указанието на лекаря — лежа около седем дни, т.е. вместо да язди, отиде с носилка надолу към крепостите до река Яксарт. В началото го носеха войниците от пехотата, докато от конницата се оплакаха, че ги лишават от тази привилегия. Тогава той им позволи да го носят на смени. Вечерта, когато сменях превръзките, ми каза, че конниците не са свикнали да ходят пеш и много го друсали.
Този път и аз яздех заедно с армията; той беше свикнал аз да го преобличам и превързвам. Докторът ежедневно миришеше раната — ако костният мозък загние, в повечето случаи това води до смърт. Колкото и зле да изглеждаше, най-накрая тя образува коричка и зарасна незамърсена. Раната обаче остави една вдлъбнатина в пищяла, която му остана до живот.
Без да изчака края на лечението, Александър освободи носилката и се качи на кон. А когато стигнахме равнините при реката, вече бе започнал да ходи.
Веднъж Дорискос ми беше казал: „Казват, че той се предоверявал на хората. Но ако нарушиш дадената клетва, Бог да ти е на помощ.“ Сега щях да стана свидетел на това колко са верни думите му.
За два дни Александър превзе пет крепости. При три от атаките застана лично начело. Всички се бяха заклели във вярност и всички бяха участвали в клането на неговите войници от гарнизоните. Ако согдийците си мислеха, че човек, който спазва дадената дума, сигурно не е наред в главата, то сега щяха да се убедят в противното. Този път и аз видях това, което въобще не се случи в Бактрия — тълпата от ревящи жени и деца, военната плячка, натикани в лагера като добитък. Всички мъже бяха убити.
Това се случва навсякъде. Гърците постъпват така с други гърци. Дори собственият ми баща сигурно го е правил през войните на Артаксеркс. Макар че Артаксеркс никога не би дал на такива хора последна възможност. Така или иначе, за мен това беше първият случай, на който станах свидетел.
Александър нямаше намерение да влачи със себе си стадо от жени. И реши да построи на същото място нов град53 и да ги направи жени на заселниците. В това време войниците, за които не достигаха робини, с които да спят, вече си вземаха своето. Отвеждаха жената; често и малките дечица с мокри и мръсни лица тръгваха с неуверени стъпки след нея, хълцайки или ревейки, и тя се грижеше за тях, когато новият господар й оставеше време. Някои от младите момичета почти не можеха да се изправят на краката си; полите им, изцапани с кръв, ми казваха защо. Замислих се за съдбата на трите ми сестри, които отдавна бях успял да забравя.
Но това е сгурията, която остава след огъня, когато буйният пламък премине. Александър знаеше за какво е роден — самият Бог му го беше казал в оазиса Сива. И тези, които му помагаха по неговия път, той приемаше като свои роднини. А ако се опитваха да го спрат или да му създават пречки, той правеше това, което беше нужно. После продължаваше по пътя си и очите му не изпускаха нито за миг огъня, който следваше.
Шестият град беше Кирополис54 — най-укрепеният. Не беше построен до реката, нито пък от тухли, направени от кал, а от каменни стени върху склоновете на един рид. Градът е бил основан от самият Кир и Александър заповяда да запазят атаката лично за него, макар че изпрати напред обсадните машини заедно с Кратер. Разпънаха шатрата му прекалено близо до линията на обсадата, за да му спестят дългото ходене, и така успях да видя част от битката. Едно останало парче кост същият ден беше разкъсало коричката на раната му и се показа навън. Той ме накара да го измъкна, като каза, че докторът много приказвал, а пък аз съм имал и по-чисти ръце. Шурналата кръв беше чиста.
— Имам добре зарастваща плът — засмя се той.
Разположиха съоръженията: две обсадни кули, покрити с кожи; цяла редица катапулти, приличащи на огромни, изправени отвесно лъкове, които изстрелваха бронзови стрели; и тараните, с техните железни глави, под кожените навеси. В чест на Кир Александър облече най-хубавите си доспехи: излъскания сребърен шлем с белите царски емблеми и любимата си ризница от остров Родос. Но заради горещината се отказа от украсената със скъпоценни камъни броня на шията. Чух как войниците радостно го поздравяваха, докато вървеше към обсадната линия.
След малко започна атаката.
Земята кънтеше от думкането на стенобойните машини. Издигнаха се огромни облаци прах, но никакъв пробив не се появи. В началото виждах сребърния шлем, но после го изгубих зад някаква извивка на стената. Не след дълго се извисиха викове и писъци до небесата.
Огромните порти на крепостта се отвориха и нашите войници нахлуха вътре. Стените почерняха от хора, биещи се в ръкопашен бой. Нещо не разбирах — защо трябваше да се бият, след като согдийците бяха
