отворили вратите на града.
Но не те го бяха направили. Сторил го Александър.
Градът черпел вода от някаква река, прокарана чрез канал под стените. През лятото тя бе маловодна и по коритото и можеше да се вмъкнеш вътре. И лично той, с още незарасналия си крак, беше повел отряда си вътре. Согдийците били толкова заети с тараните, че забравили да наблюдават вратите отвътре. Нашите си пробили път и издърпали огромните резета.
На следващия ден Александър се върна в лагера. С него дойдоха и група командири да попитат как се чувства. Той поклати глава раздразнено, извика ме с пръст и изхриптя:
— Донеси ми табличка и прибори за писане.
Това се случи, защото не взе нашийника си. Докато се биел из улиците на града, някакъв камък уцелил гърлото му и засегнал гласа му. Ако ударът бил малко по-силен, камъкът можел да счупи костта и да го задуши. Но той останал и продължил да ръководи боя, като давал заповедите си шепнешком.
Александър можеше да понася болка, както никой друг. Но това, че не можеше да говори, направо го подлудяваше. Не можеше просто така да лежи и да почива без звук, дори и когато бяхме само двамата. Разбирах само от един знак от какво имаше нужда. Но когато гласът му започна да се оправя, той го пренапрегна и всичко се повтори отново. Не можеше да понесе да стои на вечеря и да слуша разговорите на приятелите си, без да се обади. Затова ядеше в шатрата си, а един писар му четеше от книгите, които беше поискал да му изпратят от Гърция.
Вече бяха започнали да строят новия му град и скоро започна да язди всеки ден до там, като намираше, разбира се, сто неща за казване. Въпреки това, гласът му започна да заздравява. Наистина имаше удивително тяло за лекуване независимо от всичко, на което го подлагаше.
Един ден от другата страна на реката се появи нова гледка: цял керван с фургони на саките, табунът с конете им и черните им плъстени палатки. Бяха чули за въстанието на согдийците и се спуснали като гарвани към реката, за да поделят плячката. Когато ни видяха, те се оттеглиха и решихме, че са се върнали в земите си. Но на другия ден се появиха отново — този път само мъжете. Бяха възседнали малки космати коне и безредно се въртяха, като размахваха копията си със закачени на тях пискюли. Опитаха се да ни обстрелват от другия бряг, но стрелите им падаха в реката. И непрекъснато крещяха. Александър, който бе любопитен да разбере за какво вдигат толкова врява, нареди да повикат главния преводач, Фарневкес. Оказа се, че ако Александър искал да разбере каква е разликата между бактрийците и саките, трябвало да се осмели да прехвърли реката.
Цялата тази шумотевица ни досаждаше в продължение на няколко дни, и всеки път ставаше все по- силна и придружена с жестове, които нямаха нужда от преводач. Александър започна да се вбесява.
Той свика генералите в шатрата си и те се събраха нагъсто около него, за да не се налага да говори на висок глас. Шепотът е заразителен — скоро те всички звучаха като заговорници. Нищо не чувах, докато той не повиши глас:
— Разбира се, че съм здрав. Мога да правя всичко, освен да викам.
— Тогава престани да се опитваш — каза Хефестион — или отново ще станеш ням като риба.
Постепенно те се разпалиха и чух Александър да казва, че ако скитите се измъкнат, без да им бъде даден урок, ще оплячкосат новия град веднага щом се махнем от тук. И тъй като възнамеряваше да им даде урока лично, останалите се възпротивиха още по-силно.
Той вечеря в шатрата, мрачен като Ахил. Хефестион остана с него за малко, но реши да си тръгне, защото Александър щеше да продължи да говори и спори. Така че аз отново се върнах в шатрата, отказах да разговарям с него, освен чрез знаци, и навреме го приготвих за сън. Тогава той хвана ръката ми, за да ме задържи при себе си, и трябва да призная, че това се случи не без помощта на моята изобретателност и някои малки хитрини. Лъкът беше опънат вече от твърде дълго. Любихме се много хубаво и без думи, и след това му разказвах стари истории, докато заспа.
Въпреки всичко бях сигурен, че той няма да промени решението си относно саките. Смяташе, че ако не замине лично, те ще решат, че се е уплашил.
Река Яксарт е доста по-малка от Оксус. На следващия ден той нареди да започнат да правят салове и повика гадателя Аристандър, който винаги тълкуваше предзнаменованията за него. Аристандър се върна и каза, че вътрешностите на жертвеното животно вещаят зло. (Ние, персийците, имаме доста по-чисти начини за допитване до боговете.) Дочух, че генералите ходили при гадателя и му помогнали в предсказанието. Не ми се искаше обаче да моля този стар синеок птицегадател да изопачи поличбата. Освен това той се оказа прав.
На другия ден дойдоха повече саки от всякога. Сега бяха цяла армия. Александър поиска ново гадателство и отново получи „Не“. Тогава той попита дали опасността се отнася до войниците му или до него самия. До теб, отвърна Аристандър, което според мен доказва неговата честност. Разбира се, Александър веднага се приготви да пресече реката.
С мъка и тревога на сърцето гледах как облича доспехите си. Но пред двама от телохранителите му не можех да давам израз на тревогата си. Върнах му прощалната усмивка — казват, че усмивката е добра поличба.
Саките се приготвиха да нападнат войниците ни, докато те се мъчеха да се доберат до другия бряг. Но си бяха направили сметката без катапултите ни. И след като един от тях беше убит на място направо през щита и ризницата, се отдръпнаха на разстояние. Александър изпрати напред стрелците с лък и прашка, за ги задържат, докато се прехвърлят фалангите и конницата. Но той самият не изчака това и се качи на първия сал, който пресече реката.
От нашата страна битката изглеждаше изящна като танц — саките се въртяха объркани около непробиваемото каре на македонската фаланга; последва съкрушителният щурм на конницата, отляво и отдясно, докато те побягнаха. Саките се втурнаха в непрекъснат поток през равнината сред огромни кълба от прах (денят беше много горещ), а конниците на Александър се втурнаха по петите им. После вече нищо не се виждаше, освен плаващите салове, които извозваха обратно загиналите и ранените, и каните, които кряскаха над изоставените трупове на скитите.
Три дни очаквахме да видим праха, предвещаващ завръщането на Александър. Най-сетне се появиха. Първи се качиха на саловете вестоносците. И отново двама души го зачакаха в шатрата — лекарят и аз.
Когато телохранителите положиха носилката, само я погледнах и си помислих: „Той е мъртъв, мъртъв е, мъртъв…“ Бях готов да избухна в сълзи, когато забелязах, че клепките му помръднаха.
Беше бял като труп. Прекрасната му кожа беше безцветна, защото кръвта я беше напуснала. Очите му бяха хлътнали. Премъдри Боже, сякаш гледах череп пред себе си! И вонеше. Той, който обичаше да бъде чист като булото на младоженка. Виждах, че макар и твърде слаб, за да говори, той беше в съзнание и се срамуваше. Приближих се от едната му страна.
— Болен е от треска и разстройство, докторе — каза един от телохранителите, — Наредиха ми да ви кажа, че е пил лоша вода. Беше много горещо и той пи застояла вода от едно блато. Оттогава не спира да изхвърля кръв. Много е отслабнал.
— Виждам това — отговори лекарят.
Клепачите на Александър трепнаха. Те си говореха над него, като че си отиваше от този свят. Не че не беше полумъртъв, но това навярно го е разгневи. Никой не забеляза това, освен мен.
Лекарят му даде очистителното, което беше приготвил, когато пристигна съобщението, и каза на охраната:
— Сложете го в леглото.
Те се приближиха до носилката. Той отвори очи и ги извърна към мен. Разбрах. Той лежеше в тази мръсотия и беше твърде слаб, за да си помогне. Но не искаше те да го събличат — това засягаше гордостта му.
Обърнах се към лекаря:
— Царят иска аз да се погрижа за него. Мога да се справя с всичко.
Александър промълви слабо като дихание:
— Да.
И така, те го оставиха на мен.
Изпратих робите за гореща вода и ленени кърпи. Почистих изцапаната с кръв мръсотия и кал по тялото
