престорило, че приема и казало на брат си.
— Те?! Кои са останалите?
Младежът напрегна лицето си.
— Съжалявам, Александър. Той ми каза, но не мога да си спомня.
— Поне си честен. Ако искаш да станеш добър войник, когато те изненадат, трябва да не се паникьосваш. Както и да е. Върви и кажи на Командира на Охраната да дойде.
Александър започна да крачи из стаята. Лицето му беше намръщено, но не изглеждаше стреснат или уплашен. Вече бях научил, че в Македония са убити повече царе дори отколкото в Персия. Там използваха камата. Говореше се, че баща му Филип е бил наръган пред очите му.
Когато влезе Командирът на Охраната, Александър му заповяда:
— Арестувайте Димнос от Халестра37. Разквартируван е в лагера. Доведете го тук.
След това отиде с Метрон в оръжейната.
От предверието се чу как човекът извика: „О, Царю! Вече си мислех, че никога няма да успея да ти го кажа навреме.“ Той беше много уплашен и бръщолевеше бързо, така че не успях да разбера всичко. Говореше нещо, че Димнос се чувствал обиден на Царя, защото не го зачитал, и после каза: „Но това са само нещата, които е казал на брат ми. Той не можа да ми обясни причините, поради които другите са вътре.“ И той им каза имената, които, подобно на Метрон и аз съм забравил, макар че ги видях когато умираха.
Александър го остави да говори, без да го прекъсва, макар че войникът скачаше от мисъл на мисъл и дрънкаше несвързано. След това го запита:
— Колко време брат ти е знаел за това? — Докато ме намери, Александър. Никакво време не е губено.
— Значи, това се е случило днес, докато правехме лагера.
— О, не, Александър. Затова и дойдох толкова притеснен. Преди два дни е станало.
— Два дни? — Гласът му се промени. — Но аз не съм излизал от лагера. Колко време си бил вътре в заговора, преди да промениш решението си? Арестувайте го!
Завлякоха го. Беше млад войник и зина от страх.
— Но, Александър — извика той с глас, който приличаше на нещо средно между грачене и вик, — дойдох веднага, щом разбрах. Кълна ти се, дойдох веднага в шатрата ти! Значи той не ти е казал?! Той ми обеща, че ще ти каже в момента, в който се освободиш. Идвах и на следващия ден. Кълна се в безсмъртния Зевс! Нима той въобще ли не ти е казал?
В стаята се възцари тишина. Александър го претърсваше с дълбоките си очи.
— Освободете го, но стойте до него. Кебалин, ако правилно те разбирам, ти твърдиш, че си казал всичко това на някой от командирите ми, който се е наел да ми докладва?
— Да, Александър! — Той почти се беше свлякъл на земята, когато войниците го пуснаха. — Кълна ти се, Царю, просто го попитай. Той каза, че съм постъпил правилно и ще ти съобщи веднага, щом има възможност.
А вчера ми каза, че си имал твърде много работа, но обеща да ти каже преди нощта. Но като видяхме днес, че Димнос и останалите продължават да се разхождат свободно, брат ми каза, че трябва да направя всичко възможно да те видя лично.
— Изглежда, че брат ти съвсем не е глупав. На кого си предал това съобщение?
— На генерал Филотас, Царю. Той…
—
Войникът повтори името, заеквайки от ужас. Но това, което видях в лицето на Александър, не беше отказ да повярва на думите. Там имаше припомняне.
След малко той погледна младежа:
— Много добре, Кебалин. Ти и твоят брат ще бъдете задържани като свидетели. Няма от какво да се страхувате, ако говорите истината. Така че пригответе се да я кажете точно и ясно.
Охраната го изведе. Александър нареди да повикат хората, които му трябваха. Останахме за малко сами. Подредих стаята, като глупаво се притеснявах, че те ще дойдат, преди робите да изнесат тежката вана. Не смеех да го оставя сам, преди да дойде някой друг.
Крачейки нагоре-надолу из стаята, той се изправи лице в лице с мен. Думите буквално изригнаха от него.
— Вчера Филотас беше цял час с мен! А накрая на разговора ни говореше за коне. Твърде много работа!… Ние бяхме приятели… Разбираш ли, Багоас, ние сме приятели от деца!
Александър отиде до прозореца и се върна.
— Той се промени, след като ходихме при оракула в оазиса Сива. Филотас му се подигра в лицето, но той винаги се е подигравал на боговете и аз му простих. Още в Египет ме предупредиха, че ще ме предаде, но аз не повярвах — той беше мой приятел. Аз да не съм Артаксеркс?!… Но той се промени… Промени се, след като влязох при прорицателя на Амон.
Преди да успея да отговоря, хората, които беше повикал, започнаха да пристигат и трябваше да се оттегля. Първи дойде Кратер, чиито стаи бяха най-близо. Докато излизах, чух Александър да казва:
— Кратер, искам да бъде поставена стража на всеки път, водещ от крепостта, включително и на пътеките. Никой, независимо по каква причина, да не напуска това място. Направи това — то не търпи отлагане. Като се върнеш, ще ти обясня защо.
Другите приятели, които беше наредил да извикат — Хефестион, Птолемей, Пердикас и останалите, се затвориха заедно с него в стаята и не успях да чуя нищо. После някой изтрополи нагоре по стъпалата. Най- отпред тичаше младият Метрон — вече преодолял уплахата и изпълнен със собствената си важност.
— Александър, водят Димнос. Господарю, той оказа съпротива при задържането.
Четирима войници донесоха на носилка един младолик македонец с руса брада. От устата му на тънка струйка се стичаше кръв, но много повече кръв имаше върху гърдите му. Дишаше тежко и шумно.
— Кой от вас направи това? — извика Александър и четиримата пребледняха като товара си. Водачът им, като намери някакъв остатък от глас, каза:
— Той го направи, Царю. Още преди да го арестуваме. Прободе се с кама в момента, в който ни видя, че идваме.
Александър застана до носилката. Войникът го позна, макар че очите му бяха помътнели. Царят постави ръка на рамото му. Помислих си, че сигурно иска да изкопчи от него имената на съучастниците му, докато не е станало прекалено късно. Но Александър просто попита:
— Какво зло съм ти причинил, Димнос? Кога съм постъпвал несправедливо към теб?
Устните на войника помръднаха. Видях върху лицето му една последна сянка на гняв. Очите му се извърнаха и се спряха върху моите персийски дрехи, а през съсиреците кръв започна да излиза нещо като глас: „Варвар…“. После от устата му шурна кръв и очите му се забелиха.
— Покрийте го — каза Александър. — Скрийте тялото някъде и поставете стража.. — Войникът с най- ниския чин с явно нежелание метна пелерината си върху трупа.
Скоро след това се върна Кратер и съобщи, че навсякъде са поставени постове. Тогава някакъв слуга обяви, че вечерята на Царя е готова.
Докато минаваше покрай килера, където се бях оттеглил, Александър каза:
— Стражите на най-външните постове сигурно са още на път. Филотас не трябва да разбере нищо, преди да бъдат затворени всички пътища. Ще се наложи да разделим хляба си с него, колкото и да не ни се ще.
Хефестион му отговори:
— Два дни той го е делил с теб без никакъв срам.
Вечерята беше в тесен кръг от македонци. Нямаха нужда от мен. А как ми се искаше да мога да наблюдавам лицата им. Хората като мен често са обвинявани в любопитство. Изгубили част от живота си, ние сме склонни да запълним празнината с живота на другите. В това отношение съм като останалите евнуси и въобще не се преструвам, че съм различен.
Голямата зала представляваше един каменен хамбар с неизравнен скалист под, в който постоянно се препъвах. Не беше най-доброто място за последен пир в живота.
