други такива като подаръци за неговите приятели. Бършех го с кърпа. Цялото му тяло беше в мускули, но не така грамадно и грозно като телата на онези гръцки борци.
— Колко добре, господарю мой, биха ти стояли дрехите, които подхождат на тези сбруи.
Той бързо извърна глава и ме погледна.
— Как пък ти хрумна това?
— Просто като те гледах сега.
— О, не. Ти си прозорлив. Понякога аз също си мисля, че в собственото си царство човек не трябва да изглежда като чужденец.
Думите му ме зарадваха. Вятърът свиреше из шатрата.
— Мога да ти кажа още, че в такова време ще ти бъде много по-топло, ако си с панталони.
—
— Мило мое момче, на теб те изглеждат очарователно; върху Оксатрес те украсяват Охраната ми. Но в очите на един македонец, панталоните са нещо… Не ме питай защо. И аз съм толкова лош, колкото и всички останали.
— Ще измислим нещо, господарю. Нещо, което да прилича повече на дреха от персийския двор! — Копнеех да го направя красив според начина на обличане на моя народ.
Той поръча да донесат един топ фин вълнен плат, за да го облека с него. Но едва бях започнал, когато се оказа, че не само няма да носи панталони, но и не желае да има дълги ръкави. Александър ми обясни, че те щели да го жулят и да го изнервят, но бях сигурен, че това е само претекст. Казах му, че самият Кир е накарал персийците да носят мидийски дрехи, които бяха по-пищни от нашите. Това беше истина. Но този път дори магическото име на Кир не оказа никакво влияние. Трябваше да прибягна до древната персийска роба, толкова ужасно старомодна, че никой освен Царят по време на празненствата не я беше носил от сто години насам. Ако не бях виждал Дарий, облечен в нея, никога нямаше да мога да разбера как е направена. Робата беше дълга, с гънки в кръста — нещо като мантия, с дупка, за да се навлича през главата. Тя покрива горната част и виси над ръцете до китката. Скроих я цялата, набрах гънките и ги прикрепих леко. Поставих я на раменете му и преместих огледалото пред него, за да може да се види.
— Спомням си я — каза той, — от релефите по стените в Персеполис. Как ме намираш? — Той се обърна в профил пред огледалото. Държеше на облеклото като жена, когато имаше повод за това.
— Робата притежава голямо достолепие — му казах. Стоеше му добре, макар че наистина изискваше да бъдеш висок. — Удобно ли ти е да се движиш с нея?
Той се разходи няколко пъти.
— Да, ако не трябва да правя нищо друго. Добре, ще дам да ми я направят. В бяло, с пурпурни краища.
Намерих най-добрия шивач на роби (в лагера имаше толкова много персийци), и той я направи с истинските сложни и претенциозни дипли. Александър започна да я носи заедно с ниска открита тиара, когато посрещаше персийци. Забелязах, че това увеличи уважението им. Имаше начини и начини за правене на прострацията, които той не различаваше, както ги различавах аз. Но никога не му казах, защото не желаех да предам сънародниците си. Гордостта им се засягаше, когато виждаха, че македонци от ниско потекло дори не се и покланяха.
После му казах, че те много са се зарадвали, като са го видели облечен в тази дреха. Не му казах обаче, макар и да изгарях от желание, че Филотас беше свел поглед по протежение на масата и беше уловил погледа на някакъв свой приятел.
Както и очаквах, Александър скоро започна да намира робата за уморителна — каза, че човек въобще не може да прави големи крачки с нея. Исках да му отговоря — в персийския двор никой никога не е ходел с големи крачки, но замълчах. Тогава той накара да му направят друга, която твърде много приличаше на дълъг гръцки хитон, само дето горната част покриваше ръцете. С нея Александър носеше и широк мидийски пояс, с пурпурни ивици върху бяло. Добре му стоеше. А и той беше толкова убеден, че е намерил щастливата среда, че сърце не ми даде да му кажа.
Както винаги Хефестион беше на негова страна и също хареса персийските конски сбруи. Когато минаваше покрай мен, често дочувах подмятания за подлизурство, но знаех, че те са дребнави и подли. Имах време да размисля и започнах да го разбирам. Колко лесно той можеше да нареди да ме отровят или да ме обвини чрез фалшиви свидетели. Или да скрият скъпоценности в багажа ми и да ме обвини, че съм ги откраднал. Такова нещо отдавна щеше да се случи в персийския двор, ако си бях навлякъл гнева на някой могъщ фаворит. Хефестион имаше остър език сред приятелите си и войниците, и въпреки това никога не го използваше срещу мен. Когато се срещахме, той просто ми говореше като на паж от благородно потекло — учтиво и кратко. В замяна му предлагах уважение, но без сервилност. Често ми се искаше да е мъртъв, както, несъмнено — и той мен. Но ние бяхме постигнали едно негласно разбирателство. Никой от нас не би лишил Александър от нещо, което ценеше, така че нямахме избор Движехме се на изток през гола сиво- кафява планинска земя и от време-навреме пресичахме богати долини, от които се прехранвахме. Така стигнахме царския дом на дрангийците36.
Той представляваше стара, примитивно строена крепост, с разнебитени, грубо изработени стълбища, разположена несиметрично над грамадни скали. Единствените прозорци бяха бойниците за стрелците. Местният земевладелец се изнесе от стаите в кулата, които воняха ужасно на коне, тъй като конюшнята се намираше под тях. На неговото място се настани Александър, тъй като знаеше, че ако не го направи, ще загуби престиж пред местните жители. Оръженосците получиха стаите между обора и помещенията в кулата, която превърнаха в караулно. Горе се намираше спалнята на Царя и предверие — нещо като килер, използван от телохранителя, който се грижеше за оръжията на Александър. Имаше и още един килер за мен. За да стигне човек до стаите, където се настаниха приятелите на Царя, трябваше да слезе по стълбите и да излезе на двора. Поръчах да донесат един мангал, за да може да се къпе край него. Горе ставаше ужасно течение, а след дългия поход Александър искаше добре да се измие преди вечеря. Водата беше гореща и чиста.
Разтривах гърба му с пемза, когато прогнилата врата се отвори с режещо скрибуцане и в стаята нахълта един от телохранителите.
— Какво има, Метрон? — попита Александър, както беше във ваната.
Младежът беше много уплашен и си глътна езика. Той се беше постарал и в крайна сметка се беше научил как да се държи. Освен това винаги беше любезен с мен, макар и само от уважение към Александър. Но сега стоеше до вратата бял като чаршаф, и се опитваше да си възвърне говора. Накрая преглътна и рече:
— Александър. Дойде един човек, който твърди, че има заговор да те убият.
Александър се надигна:
— Къде е той?
— В оръжейната. Нямаше къде другаде да го оставим.
— Името му?
— Кебалин, господарю. От конниците на Леонатос. Господарю, донесох ти меча.
— Добре. Сложихте ли му охрана?
— Да, Александър.
— Много добре. И какво каза този Кебалин.
В това време аз го бършех и го обличах. Като разбра, че Александър няма намерение да ме отпрати, Метрон продължи:
— Той е тук от името на брат си — младия Никомах. А той не посмял да дойде лично, защото те можели да се досетят защо е тук. Затова и казал на Кебалин.
— Да, — рече Александър много търпеливо. — и какво е казал на Кебалин.
— За Димнос, господарю. Той е заговорникът.
Александър за миг повдигна вежди.
Метрон пристегна около кръста си, колана с меча.
— Той… ами той е нещо повече от приятел на младия Никомах. Опитал се да го накара да се присъедини към тях, но Никомах отказал. Димнос разчитал на това, защото Никомах винаги казва „да“ на всичко. И той го заплашил, че ще го убият, ако не се присъедини към тях. Като чуло това, момчето се
