Персийското момче

представял всичко, точно като в книгата, и се замислих за каруцата, покрита с кожи, и за възглавниците с капещата от тях кръв.

Той вече не водеше със себе си харема. Още преди да пристигна, Александър беше настанил Царицата-майка заедно с принцесите в Суза.

Един цар, се казваше някъде в книгата, трябва не просто да доказва, че е по-добър от тези, които управлява; той трябва да ги омагьосва с обаянието си.

Обърнах се към него:

— Нека кажа това на персийски — и двамата се усмихнахме един на друг.

— Трябва да се научиш да четеш гръцки — каза ми Александър. — Това, че не можеш да четеш, е голяма загуба за теб. Ще ти намеря добър учител. Но не Калистен — той се мисли за твърде велик.

Няколко дни четяхме заедно книгата за Кир и той често ме питаше дали това или онова е вярно. Александър толкова я обичаше, че никога не посмях да му кажа, че този гръцки разказвач, родом от Атина, където не са имали царе, си е изградил образа на мечтания цар и му е дал името Кир. Но ако в книгата имаше грешки свързани с персийските обичаи, винаги му казвах, за да не се постави в неудобно положение пред сънародниците ми. А когато четеше на глас някое правило или предписание, което беше оформило характера и начина му на мислене, винаги казвах, че то се разказва като легенда в Аншан и се приписва на устата на Кир. Нищо не може да се сравни с това да доставяш радост на човека, когото обичаш.

— Като момче са ме учили погрешно — каза веднъж Александър. — Не искам да те оскърбявам с това, което ме караха да мисля за персийците. Предполагам, че старецът, който ме обучаваше, продължава да говори същите неща в школата си в Атина. Тази книга за Кир ми отвори очите, когато бях на петнадесет години. Истината е, че всички хора са божии чада. Бог прави най-добрите от тях повече свои, отколкото останалите, и те могат да бъдат открити навсякъде, не само в една страна. — Той ме докосна с ръка.

— Истина ли е казано — продължи Александър, — че Кир се е съюзил с мидийците, за да победи асирийците. Херодот твърди, че е водил война срещу мидийците.

— Истина е, господарю мой. Всеки персиец ще го потвърди.

Александър продължи да чете:

„Той властвал над тези народи, макар и те да не говорели същия език като него, нито пък имало народ, който да говори езика на друг народ. И въпреки това, той успял да вдъхне такова страхопочитание към себе си, че никой не смеел да му се противопостави. И той можел да възбуди у тях толкова силно желание да му се понравят и угодят, че те всички пожелали да бъдат водени от Неговата воля.“

— И това е истина — казах аз. — И ще си остане такава.

— Странно, той не е направил мидийците васали на персийците и въпреки това ги е управлявал като техен цар.

— Да, господарю. — Бях дочул, че някои от главните мидийски аристократи се вдигнали на въстание срещу Астиаг заради неговата жестокост. По всяка вероятност те са сключили договор с Кир и са воювали заедно. Впоследстие той е спазил този договор, защото е бил човек на честта.

— Вярно е — продължих, — Кир направи от всички нас едно царство.

— Така е трябвало и да бъде. Кир не е създал държава от победени и победители, а една велика империя. Той е избирал хората според това какъв е всеки един от тях, а не според хорските приказки, клюки или според глупавите суеверия… Хм, мисля, че не му е било трудно да убеждава победените. Но да убедиш победителите — това вече е нещо.

Зяпнах от изумление.

Защо, мислех си, Александър иска да следва Кир дори и в това. Едва ли за да го надмине, тъй като Кир е бил обвързан с договор, а Александър е свободен… А и аз бях първият персиец, на когото той казваше това.

Доста време беше минало, откакто за последен път си бях спомнял баща си ясно. Но сега отново ми се яви лицето му, благославящо моите бъдещи синове. Може би в края на краищата думите му не са били празни приказки.

— Ей, — каза Александър, — кажи ми за какво мислеше, какво ти мина през главата?

— Че плодовете на мечтите надживяват плодовете на семето.

— Ти си прозорлив. И аз често съм си мислил това.

Но аз не му казах: „Не, аз съм евнух, който се старае, доколкото може, да извлече полза от това“, а му разказах всичко за Новогодишните празненства, които Кир беше започнал като празник на Приятелството. Разказах му и как повел племената да завладеят Вавилон, а мидийците и персийците си съперничели кой ще покаже повече храброст пред него. Понякога, от нетърпение и пламенност, аз се запъвах в своя гръцки, търсейки думата, но той казваше:

— Няма нищо. Разбирам какво искаш да кажеш.

През деня около него винаги имаше хора и врява. Но през нощта сякаш идвах при него като момчето на Кир, а не като момчето на Дарий. Той се унасяше усмихнат и забравяше за неприятностите и грижите. И тогава си казвах: „Ето едно нещо, което аз направих за него, а Хефестион не успя“.

Своенравно е сърцето. Дарий нито ми беше предлагал любов, нито беше искал. Но аз чувствах, че трябва да му бъда благодарен за всичко, което ми беше дал — за коня, за огледалото, за гривната. А сега, при тези богатства, аз измъчвах душата си, защото преди мен е имало друг. Аз исках да го имам целия.

По всякакъв друг начин, освен с думи, Александър ми показваше, че с мен изпитва много повече удоволствие, отколкото с който и да било друг преди мен. Той беше твърде великодушен, за да омаловажава това. Но думите никога не бяха изречени и аз добре знаех защо. Това би опетнило верността.

„Никога не бъди досаден“ ми беше казал Оромедон преди много време. „Никога, никога, никога. Това е най-бързият път към мръсните улици навън. Никога.“ И той, който винаги беше нежен като коприна, внезапно ми беше издърпал косата така, че да ме накара да изскимтя. „Направих това заради теб“, беше казал, „за да те накарам да го запомниш“.

Никой не може да притежава боговете. Но има хора, които боговете избират, за да ги направят по- богоподобни от останалите. Запомних това.

Имаше моменти, когато бях готов да го сграбча с двете си ръце и да извикам с всичка сила: „Обичай ме повече от всичко! Кажи ми, че обичаш най-много мен! Кажи, че ме обичаш повече от всичко друго на света!“

Но аз помнех.

Изправен до стената на залата за аудиенции и Задракарта, аз го наблюдавах как приема македонците Той ги посрещаше без всякакви формалности и се разхождаше сред тях като равен.

„Ти си музикант“, ми беше казал Оромедон „Всичко, от което се нуждаеш, е да познаваш инструмента си“. Но Оромедон имаше предвид по-прости инструменти. А тази арфа имаше много струни и някои не бяха предназначени аз да свиря на тях.

И все пак ние бяхме в съзвучие.

Такива неща ми се въртяха в главата, когато влезе един вестоносец с връзка писма от Македония. Царят ги взе и седна да ги чете на най-близкия диван, както правят обикновените хора. Той продължаваше да върши тези неща. Копнеех да мога да му кажа, че те му нанасят вреда.

Докато преглеждаше писмата, Хефестион пресече залата и седна до него. Останах с отворена уста — това надминаваше всички останали дързости. Но Александър просто му даде да държи някои от свитъците.

Двамата не бяха много далеч от мен. В момента, в който вземаше най-дебелото от писмата, чух Царя да казва:

— От майка ми — и въздъхна дълбоко.

— Прочети го и свършвай с тази неприятна работа — каза Хефестион.

Макар и да го мразех, можех да разбера защо Майката на Дарий се беше объркала, и беше отдала царските почести на него. Според нашите персийски канони той й се беше сторил по-красив и по- представителен: висок, с черти, близки до съвършенството. Когато лицето му беше спокойно, то изглеждаше сериозно, дори печално. Косата му беше с цвят на блестящ бронз, макар и доста по-груба от моята.