Персийското момче

Докато отивахме към спалнята, само едно нещо се въртеше в главата ми: „Всички други винаги са знаели какво е искал той. Ще трябва ли да го открия вместо него? Не познавам обичаите им… Мога да престъпя това, което е позволено… Той трябва да ме обича… иначе ще умра.“

Перитас, който се беше вдигнал от ъгъла си и ни беше последвал, се сви при краката на леглото, където бях длъжен да поставям дрехите си, за да не би гледката им да обиди Царя. Но Александър се изсмя:

— Кой пък е измислил подобна глупост? — и в края на краищата моите дрехи се оказаха на пода в една купчина с неговите.

Леглото беше много старо и величествено, направено от позлатено кедрово дърво. Беше настанало време да му поднеса царската персийска трапеза, както той сигурно очакваше от момчето на Дарий. Бях я приготвил заедно с всички подправки. Но въпреки че в професията си се чувствах стар като света, сърцето ми, което никой не беше обучавал, бе младо и то изведнъж надделя над мен. Вместо да предложа пикантни подправки аз просто го сграбчих, точно както бе направил войникът с раната от стрелата, и изрекох такива безразсъдства, че и днес, когато си спомня за тях, се изчервявам. Когато се усетих, че говоря на персийски, ги повторих на гръцки. Казах, че съм си мислил, че никога няма да ме обикне. Не го молех да ме взема със себе си навсякъде, където отива — не се осмелявах да искам чак това. Бях като пътник в пустинята, достигнал до заветния кладенец с вода.

Сигурно последното нещо, което той някога беше искал, бе да бъде изяден жив по този начин. Съмнявам се дали разбра дори и една дума от това, което казвах, сгушен в раменете му.

— Какво те безпокои? — попита той. — Кажи ми, не се страхувай.

Повдигнах глава и казах:

— О, съжалявам, господарю мой. Нищо няма. Това е само любов.

— Това ли е всичко? — той положи ръка върху главата ми.

Колко глупави са били всичките ми планове. Трябваше да се замисля повече, като виждах как раздава на масата най-добрата храна, а самият той остава без нищо. Той не искаше да получава удоволствия за себе си от гордост и от ревност към свободата си. А аз, който знаех само това, което бях виждал, не можех да го обвинявам. И въпреки всичко, и той получаваше нещо от тези празни блюда. Александър обичаше да дава — почти до безразсъдство.

— Само любов? — продължи той. — В такъв случай няма защо да се терзаеш. И двамата изпитваме достатъчно един към друг, за да ни стигне.

Още нещо трябваше да забележа на масата: той никога не искаше и не си позволяваше да изтръгне насила нещо от друг. Като изключим Оромедон, който не влизаше в сметката, Александър беше най-младият мъж, с когото някога съм бил в леглото. Независимо от това прегръдката му стана съвсем друга, когато си помисли, че съм обезпокоен. Сигурно бе готов да изостави всичко и да чуе цялата история, ако имаше такава. Всъщност, хората научаваха достатъчно бързо, а някои от тях и на собствения му гръб, че Александър би направил всичко в замяна на предложената му обич.

Той наистина искаше от мен любов. Не можех да повярвам на това щастие. По-рано никой не беше искал от мен това. Някога се гордеех, че мога много добре да доставям наслада — това беше професията ми. Но никога не съм знаел какво е да го правиш с удоволствие. Той се оказа съвсем не толкова невеж в тези неща, колкото предполагах. Просто това, което знаеше, бе много обикновено. Но той бързо се учеше. Смяташе, че всичко, на което го научих през онази нощ, откриваме заедно по някаква щастлива хармония на душите ни. Всъщност, така започна да ми се струва и на мен.

След всичко, което се случи, той остана да лежи като мъртъв. Знаех, че не спи и започнах да се чудя дали това не означава, че трябва да си ходя. Но той ме придърпа обратно, без да изрече нито дума. Продължих да лежа тихо. Тялото ми трептеше като струна на арфа. Насладата бе толкова пронизваща, колкото болката преди.

Най-после той се обърна и съвсем тихо, сякаш е бил дълго време сам, каза:

— Значи, те не са получавали това от теб?

Измънках нещо, не си спомням какво.

— А след това — продума той, — това кара ли те да се чувстваш тъжен?

— Не — прошепнах, — Това, което стана днес, не ми се беше случвало преди.

— Наистина ли? — Той взе лицето ми в ръцете си, за да ме погледне на светлината на лампата. После ме целуна и каза:

— Дано предзнаменованието бъде щастливо!

— Но ти си тъжен — рекох, след като събрах смелост.

— Така е всеки път за известно време. Не ми обръщай внимание. За всички хубави неща трябва да се плаща независимо дали преди или след това.

— Аз ще се науча как да те предпазвам от мъката.

Той почти се засмя тихичко.

— Твоето вино е твърде силно, скъпи мой, за да може да се пие често.

Бях поразен. Всички други мъже, които познавах, винаги искаха все повече и повече от това, което получаваха.

— Но ти си силен като млад лъв! — казах аз. — Сигурен съм, че това не е слабост на тялото.

Той повдигна вежди и аз се уплаших да не съм го ядосал. Но той само каза:

— Добре, учени докторе, тогава кажи ми какво е то.

— То е като лъка, господарю. Най-здравият лък е този, който изморява, освен ако не е разхлабен. Лъкът трябва да си почива. Също и духът на воина.

— А-а, така казват. — Той взе между пръстите си един кичур от косата ми. — Колко е мека! Никога не съм докосвал толкова прекрасна коса. Вие боготворите ли огъня?

— Да, господарю.

— Имате право, огънят е божествен.

Александър спря — търсеше думите, но те не бяха необходими. Разбрах го. Положих главата си в знак на покорство и казах:

— Нека моят господар никога не се отклонява от своя път заради мен. Нека ми позволи да бъда като чашата с вода, изпита набързо на обед, и аз ще бъда щастлив.

Той протегна ръка към затворените ми очи и докосна клепките ми.

— А, не. Така ли трябва да ти се отплащам? Стига толкова, иначе и двамата след малко ще се разплачем. Кой говори за обед? Та луната едва изгрява. Тази нощ няма нужда да бързаме.

По-късно, когато луната се вдигна високо, а той лежеше заспал, аз се облегнах, за да го гледам. Възбудата на духа и възторгът ме държаха буден. Лицето му беше гладко и красиво. Той бе удовлетворен и тялото и духът му бяха в хармония. Макар че виното е силно, си помислих, ти ще се върнеш за още.

Какво беше казал Набарзан? „Нещо, което винаги е искал, но не го е съзнавал.“ Каква хитра лисица! Как е могъл да се досети?

Ръката на Александър, почерняла от слънцето, лежеше разголена, както и рамото му, което беше млечно-бяло, като изключим вдлъбнатата рана, причинена от катапулта при Газа. Мястото бе избледняло. Сега имаше цвета на разредено вино. Докоснах го нежно с устни. Той спеше дълбоко и не ме усети.

Изкуството ми едва ли би струвало много, ако един път разбрал, не можех да го водя. Един малък облак замрежи луната. Спомних си онази първа нощ в шатрата му — как Хефестион влизаше и излизаше, когато си поиска и се държеше толкова мило с мен, колкото и с кучето. Толкова ли уверен беше в положението си, че да не се замисля за мен? Толкова уверен, че чак да не му пука? „Не можеш да познаеш какво направих снощи.“ „Разбира се, че мога. Спал си с момчето на Дарий. Знаех, че не след дълго ще го направиш. И какво — беше ли добър?“

В съня си Александър изглеждаше красив, устата му беше затворена, дишането му тихо, тялото му свежо и приятно. Стаята миришеше на любов и кедрово дърво, с едва доловим дъх на сол от морето. Есента приближаваше и нощният вятър духаше от север. Придърпах одеалото, за да го завия по-добре. Без да се събуди, той се размърда към мен в огромното легло, търсейки топлина.

Сгуших се в прегръдката му и си помислих: „Ще видим кой ще победи, Хефестион! През всичките тези години ти си направил от него момче. Но с мен той ще бъде мъж.“