И коленичих до него.
Почувствах с гърба си, че той погледна надолу. В следващия миг и аз щях да погледна нагоре. Но точно тогава кучето Перитас започна да удря с опашката си по пода.
Тъй като бях разхлабил нарочно вървите, трябваше отново да ги завържа. Така че Хефестион влезе в стаята, преди да успея да се измъкна. Поклоних се, а той весело ме поздрави и погали кучето, което се умилкваше около него.
Така свърши и петият ден от петнадесетте, които имах.
На следващата сутрин Александър отиде на лов за птици в блатистите местности край морето. Реших, че ще отсъства целия ден, но той се върна доста преди залез слънце. Когато излезе от банята (където продължаваше да не ме вика да прислужвам), той се обърна към мен:
— Багоас, няма да стоя до късно на вечеря. Искам да започнеш да ме учиш на персийски. Ще ме изчакаш ли горе?
Изкъпах се, облякох си най-хубавите дрехи и се опитах да ям. Той вечеряше само с няколко приятели и не се нуждаеше от мен. Отидох в стаята му и зачаках.
Когато дойде, той се спря на вратата. Ужасно се уплаших да не би да е забравил, че ме повика. Но той се усмихна и влезе вътре.
— Добре. Значи си тук. — (Къде другаде? Обикновено той никога не казваше такива неща.) — Занеси онзи стол до масата, докато намеря книгата.
Тези думи ме смутиха.
— Господарю, не можем ли да минем без книга? — Той повдигна въпросително вежди. — Много съжалявам, господарю, но аз не мога да чета.
— О, това няма значение. Никога и не съм мислил, че можеш. Книгата е за мен. — Той я намери и каза:
— Ела, седни тук.
Между нас имаше около три стъпки разстояние. Столовете направо ми объркаха плановете. Като седи на тях, човек се чувства като в капан и не може да се примъкне по-близо. Погледнах със съжаление към дивана.
— Ще работим по следния начин — продължи той. — Аз ще прочитам една гръцка дума и ще я записвам. Ти ще ми я казваш на персийски и аз ще записвам както звучи. Така е правил Ксенофонт — човекът, който е написал тази книга.
Книгата беше стара и толкова използвана, че разкъсаните й краища бяха скърпени с туткал. Александър я отвори нежно.
— Избрах точно тази заради теб. Тя описва живота на Кир30. Вярно ли е, че произхождаш от неговото племе?
— Да, господарю. Баща ми беше Артембарес, син на Араксис. Убиха го след смъртта на Цар Арсес.
— Научих за това — каза той и ме погледна със състрадание. Мина ми през ум, че само Оксатрес е могъл да му каже това. Значи, Александър сигурно е разпитвал за мен!
Над масата висеше на верига един огромен стар полилей със закачени в кръг малки свещници. Многобройните пламъчета правеха сенките под ръцете на Царя двойни и тройни, а светлината докосваше скулите му. Но не и очите. Беше малко зачервен, макар да усещах, че на вечеря не беше пил повече вино от обикновено. Наведох главата си към книгата с непознатите за мен заврънкулки, за да може и той да ме погледне.
Какво мога да сторя, трескаво си мислех. И защо въобще той пожела да седнем на тези глупави столове, което съвсем не е това, което иска. И какво трябва да направя, за да се измъкнем от тях? Полека- лека си припомних някои от нещата, казани ми от Набарзан.
— От момчешките ми години — прекъсна мислите ми той, — за мен Кир е пример за всички царе, така както Ахил е пример за всички герои. Знаеш ли, аз отидох да видя лично гробницата му. Разказвали ли са ти някакви истории за него?
Ръката му лежеше много близо до моята. Исках да я хвана и да кажа: „Какво ме интересува Кир? Кир не може ли да почака?“. Реших, че Александър е раздвоен, иначе не бихме седели по този начин. Ако сега го изпусна, си мислех, може би ще бъде завинаги.
— Баща ми разказваше, — започнах аз, — че някога имало един жесток цар на име Астиаг31. Магите предрекли, че синът на неговата дъщеря ще му отнеме трона. Тогава той предал бебето на един царедворец на име Харпаг, за да го убие. Но бебето било много красиво и той не могъл да го стори със собствените си ръце. Така че го дал на един овчар, за да го остави в планината; където то щяло да умре. Човекът отишъл първо в дома си. Неговото собствено дете било умряло и той сварил жена си да плаче. „Остаряваме — вайкала се тя, — кой ще ни гледа и храни?“. Тогава овчарят й рекъл: „Ето ти един син. Но това трябва да остане в тайна завинаги.“ Той оставил детето, облякъл умрелия си син и царските дрехи и го занесъл в планината. И когато чакалите го изгризали така, че никой не би могъл да го познае, занесъл трупа на Харпаг. И Кир израснал като син на овчаря. Той бил смел като лъв и красив като юнско утро и останалите момчета го направили техен цар. А когато станал на дванадесет години, Цар Астиаг чул за него и решил да изпрати свои хора да го видят. По външен вид Кир вече приличал на истинското си семейство. Тогава Астиаг принудил овчаря да проговори. Царят поискал да убие момчето, но Магите го уверили, че щом момчето е станало цар на децата, това е развалило предсказанието. Така Кир бил изпратен обратно в дома на овчаря. Но Царят стоварил отмъщението си върху Харпаг — сниших гласа си до шепот, точно както правеше баща ми, когато разказваше историята. — Той убил сина му, опекъл месото му и го поднесъл на Харпаг за вечеря. И когато Харпаг го изял, Царят му показал главата на момчето. Тя била в една кошница.
Още не бях свършил, но нещо ме накара да спра. Александър ме гледаше така, че сърцето ми едва не спря.
Цялото ми тяло казваше: „Винаги ще те обичам“, докато езикът ми в същото време промълви:
— Това има ли го в книгата Ви, господарю?
— Не. Но Херодот го е писал в една своя книга. — Той бутна назад стола си и отиде до прозореца, който гледаше към морето.
Благодарих му на ум, че и аз можех да стана. Дали ще ме накара отново да седна? Писарите, които пишеха писмата му, трябваше да седят, докато той се разхождаше из стаята. Но Александър не каза нищо. Обърна се и дойде до мястото под лампата, където стоях с гръб към стола си.
— Трябва да ми казваш — рече след малко той, — когато произнасям неправилно някоя персийска дума. Не се страхувай да ме поправяш. Иначе никога няма да се науча.
Пристъпих към него. Косата ми беше паднала върху раменете. Той вдигна ръка и я докосна.
— Моят господар добре знае, — казах тихо аз, — че трябва само да го поиска.
Ерос беше хвърлил мрежата си със силната хватка на един истински бог и прибираше улова си, без повече да му се противопоставят. Ръката, докоснала косата ми, се плъзна под нея.
— Ти си тук под моето покровителство — каза Александър. — Нямам право да искам нещо от теб, ако не го желаеш.
При тези думи, без всякакво уважение към свещената особа на Царя, обвих и двете си ръце около врата му.
Това беше краят на неговите преструвки. И ето че бях — в единствената от толкова много други прегръдки, за която някога съм полагал усилия.
Не казах нищо. И без това бях отишъл твърде далеч от мястото, което ми се полагаше. Всичко, което исках да кажа, бе: „Имам само едно нещо, което мога да ти дам, но то ще бъде най-хубавото, което, някога си получавал. Просто го вземи. Това е всичко.“
Той все още се колебаеше. Не от нежелание — това беше сигурно, а от нещо друго — може би от неловкост. Тази мисъл нахлу неочаквано в главата ми — къде е живял той — един войник? Та той не знае нищо повече от това, което знае едно обикновено момче!
Замислих се за неговото прочуто въздържание, което предполагах, че означава единствено, че не изнасилва пленниците си. Мислех за всичко това, когато той отиде до външната врата, за да каже на охраната, че ще си ляга и няма нужда от никого. (Сигурен съм, че те са се хванали на бас дали ще изляза.).
