панталони.
Застанах пред дъската. Едно копие се заби от лявата ми страна, а друго — от дясната. Помислих си, че са свършили, но те се развикаха, че едва сега започват.
Точно тогава един млад войник от конницата, от бившите телохранители, се появи на двора и ги попита какво правят. Но те извикаха, че нямат нужда от бавачки и той се отдалечи.
След като и тази последна надежда изчезна, се предадох в ръцете на смъртта. Бях сигурен, че искат да ме убият и после да кажат, че е било нещастен случай. Но те най-вече искаха да видят как слабият персийски евнух пълзи в краката им и се моли за милост. Няма да стане, си казах. Точно това те няма да получат. Ще умра такъв, какъвто съм роден — като Багоас, син на Артембарес, и потомък на Араксис. И никой няма да посмее после да каже, че съм умрял като момчето на Дарий.
Така че се изправих и запазих самообладание, докато най-добрият стрелец сред тях се заклатушка като пиян и заби копието си толкова близо, та чак усетих свистенето му. Те бяха обърнати с гръб към портата, водеща към двора. Най-неочаквано видях как тя се отвори. Някакъв човек излезе на двора. Беше Царят.
Той отвори уста да каже нещо, но в този момент забеляза, че един от тях се готви да хвърля и със затаен дъх изчака, докато копието се заби благополучно. След това се развика.
Никога преди не го бях чувал да говори на непознатия за мен македонски език. И все още никой не ми беше казал, че това е знак за опасност.
Не знам какво каза, но то ги накара да изтърват копията си и да застанат пред него с почервенели лица. След това Александър продължи на гръцки.
— Доста бързо избягахте от мардийците. А се правите на войници срещу едно момче, необучено да борави с оръжие. И още нещо ще ви кажа — като го гледам сега, той ми прилича много повече на истински мъж от който и да било от вас. Веднъж завинаги искам да разберете — очаквам от хората, които ми служат, да бъдат благородни и порядъчни. Забранявам ви да обиждате членове на моето домакинство. Всеки, който не се подчини на тази заповед, ще върне коня си и ще се присъедини към колоната с пешаците. При второ нарушение — двадесет камшика. Разбрахте ли ме? Тогава изчезвайте!
Те отдадоха поздрав, наредиха на куп оръжията си и излязоха. Царят тръгна към мен.
Щях да се просна ничком, но най-близкото копие беше пробило ръкава ми и ме бе приковало към мишената. Той се приближи, погледна, за да се увери, че не съм наранен, извади копието от дървото и го хвърли. Измъкнах се измежду другите копия и понечих да направя прострацията.
— Не — каза той. — Няма нужда да продължаваш да правиш това — при нас то не е прието. Жалко за хубавото ти палто. Ще ти дам пари да си купиш ново. — Той докосна съдраното място с пръстите си. — Срамувам се от това, което видях. Те са новаци и нямахме време да ги обучим. Но аз се срамувам, че са македонци. Обещавам ти, това няма да се повтори. — Той ме прегърна, погали ме леко, и с усмивка в очите каза:
— Държа се много добре.
Не зная какво бях чувствал до този момент. Може би страхопочитание пред неговия гняв.
Живото пиленце в черупката не познава друг свят. През черупката влиза нещо бяло, но то не знае, че това е светлина. И въпреки това, то пробива бялата черупка, без да знае защо. Светкавица поразява сърчицето му — черупката се счупва.
Ето го моят господар, когото съм роден да следвам, си помислих в този момент аз.
Бях намерил своя цар.
И ще го имам, си казах, гледайки след него, докато се отдалечаваше. Ще го имам дори с цената на живота си.
12
Покоите на Царя се намираха над залата за пиршества, а прозорците гледаха към морето. Той се радваше на морето, тъй като от дете беше свикнал да бъде близо до него. Продължавах да му прислужвам както преди в шатрата, но както и преди — никога през нощта.
След половин месец отново щеше да тръгне на война. Нямах много време.
В Суза се мислех за опитен и никога не се бях замислял какво липсва на обучението ми. Знаех какво трябваше да правя, когато ме викаха. Но през целия си живот никога не бях прелъстявал някого.
Не че той беше безразличен. Първата ми любов не ми беше отнела всичкия разум — когато очите му срещаха моите, в тях имаше нещо. В негово присъствие се чувствах по-красив — знак, който не може да се сбърка. Гордостта му бе това, от което се страхувах. Аз зависех от него и той сигурно си мислеше, че не мога да кажа „не“. Ако знаеше само колко е прав! И все пак, като се има предвид какъв съм бил, какво ли щеше да си помисли той, ако се предложех сам? Можеше да загубя дори това, което имах. Александър никога не купуваше евтина стока.
Телохранителите неволно ми помогнаха. Той ме държеше все по-близо до себе си. Не зная дали за да порицае злобата им, или защото така искаше да изглежда. Той дори не си направи труда да преброи златото за скъсаното ми палто — просто ми даде една шепа. Поръчах да ми направят нещо, което да ми стои добре, и го облякох, за да чуя одобрението му. Той се усмихна. Насърчен от това, го помолих да докосне сам дрехата, за да види колко е прекрасен платът. За миг ми се стори, че от това може и да излезе нещо. Но уви.
Когато имаше време, Александър много обичаше да чете. Знаех кога трябва да бъда тих. В Суза всички бяхме научени на това. Обикновено седях с кръстосани крака до стената, и гледах небето и кръжащите чайки. Хвърлях му тайно погледи — човек не трябва да гледа втренчено в Царя. Той не четеше на глас, както правят другите хора, а само едва доловимо шептеше. Но усещах, щом спреше.
Той знаеше, че съм там. Долавях го като някакво докосване. Повдигах очи, но той гледаше в книгата си. Не се осмелявах да се приближа и да кажа: „Господарю мой, ето ме.“
На третия ден се състоя жертвоприношението за победата. Александър живееше така просто, че изобщо не предполагах, че обича зрелища. Той яздеше начело на процесията в колесницата на Дарий (открих, че подът й бе повдигнат с една педя), златистата му коса бе увенчана със златен лавров венец, а пурпурният му плащ бе обшит със скъпоценни камъни. Наслаждаваше се на всеки миг от живота. Но на мен не ми се полагаше да бъда там, а през нощта имаше пир, на който той остана до сутринта. Така изгубих още един ден и половината от следващия, защото той стана от сън едва на обед.
Но Ерос, когото още не се бях научил да почитам, не ме изостави. На следващия ден Александър ме попита:
— Багоас, какво мислиш за танцьора снощи на вечерята?
— Много е добър, господарю, за човек, който се е учил в Задракарта.
Царят се засмя.
— Той твърди, че се е учил във Вавилон. Но Оксатрес ми каза, че не струвал нищо в сравнение с теб. Защо никога не си ми казвал, че можеш да танцуваш?
Не му признах, че съм си блъскал главата как да намеря удобен случай.
— Господарю, не съм се упражнявал, откакто напуснах Екбатана. Бих се срамувал, ако поискате сега да ме видите как танцувам.
— Защо? Би могъл всеки ден да използваш някоя зала. Сигурно тук ще се намери нещо подходящо.
И той ме поведе из двореца — бяхме само двамата. Минахме през цял лабиринт от стаи, неизползвани сигурно от векове, докато намерим една доста просторна и с добър под. Почистиха я и я излъскаха още преди падането на нощта.
Разбира се, можех да се упражнявам и без музика. Но реших за всеки случай да наема един свирач. Извадих от багажа си украсената си с пайети препаска и разпуснах свободно косата си.
По някое време усетих, че музикантът засвири неуверено и хвърли поглед към вратата. Аз, разбира се, бях твърде погълнат от танца си, за да обърна внимание на това. Завърших със забавеното салто назад. Когато стъпих отново на краката си, там нямаше никой.
По-късно същия ден отново седях в стаята на Александър, докато той четеше книгата си. Изведнъж приятният му шепот престана да се чува. В стаята настана тишина. Престраших се.
— Вървите на сандала ви са развързани, господарю.
