Полският път преминаваше нагоре в пътеката за върха. Велки Любон. Преди да попадна тук, го помнех само от илюстрованата картичка, която веднъж ми беше изпратила Данка.
Какво ли прави тя сега? Вероятно ме е отписала, завъртял се е край нея някой колега. Аз не й се обадих. Трябваше да се явим заедно на изпита по икономически учения. Тя ми беше донесла записките, които разгърнах преди няколко месеца. Датата на изпита мина отдавна. Тя го е взела, сигурен съм. А записките си лежаха на масата в моята стая, отворени все на същата страница. Дано мога да се явя на допълнителна дата. Ще е жалко да загубя годината.
„За нас войната още не е свършила“ — спомних си думите на шефа. Ще разбере ли тя тази истина? Трябва. Може би след няколко часа ще се върна в Краков. Кой от нас — служителите на отдела за борба с въоръженото нелегално движение — можеше да бъде сигурен, че ще се върне? Законите на борбата са такива… Кой е можел да предположи, че именно на Любон ще се проведе финалът на акцията, представляваща върха на нашата неколкомесечна работа?
Казек беше седнал до едно дърво край пътя за върха и тихичко си подсвиркваше. Ако не го бях чул, нямаше да го открия. Младият мъж скочи леко, беше ме съзрял отдалече. Израсъл по тези места, той беше частица от природата, лесно разпознаваше всеки звук, улавяше всеки шум.
Почерпих го цигара. Тръгнахме към първия двор. Той ми показа пълна с вода кофа. Най-сетне угасих жаждата си, след сельодката и водката гърлото ми беше сухо. Върнахме се към плевнята. Поръчах на Казек да извика Гриф. Нека и той самият подремне малко. Не му беше лесно да го събуди.
Най-накрая главатарят на бандата излезе. Беше махмурлия, протегна се, разтри сънените си очи…
Три часът и десет минути.
На изток небето избледняваше. Сумракът предвещаваше бързо развиделяване. Ранната мъгла закриваше долината. Започваше безоблачен, хубав ден.
— Защо толкова рано, има още време — каза с прозявка Гриф, — нали викаше, че ще дойдат около пет часа.
Със задоволство отбелязах, че командирът на „Вярусите“ още е замаян. Значи нощната разпивка е дала желания резултат.
— Уж тогава — отговорих, — обаче шефът на щаба предупреди, че може лично да дойде. Искаше да се запознае с теб. Радиостанцията е важно нещо. Ще държиш в ръцете си нашата връзка със Запада. Той ми каза, че ще дойдат призори, а вече започва да просветва. Бих искал всичко да мине добре.
— Наистина ли? Самият майор Мачей? — заинтригувано попита Гриф. — Защо не ми каза по-рано? Нямаше да пием толкова много, сега главата ми тежи.
— Затова те събудих така рано, той ще разговаря само с нас двамата — обяснявах на главатаря.
— Колко е часът?
— Три и двайсет — отвърнах.
— А ония спят като заклани — измърмори разтревожено Гриф.
— Ела да се умием — предложих му. — Ние двамата трябва да имаме приличен вид. Така е редно.
Плиснахме се със студена вода от поилката за добитъка. Гриф се посъвзе, а и аз се почувствувах по- добре.
— От коя посока ще дойдат?
— От запад, иззад Бабя Гура. Там е техният район.
— А как ще познаем, че са те? — не преставаше да пита главатарят. — Сигурно отпред ще върви разузнавач. Познаваш ли всичките?
— Не, но знам паролата. Достатъчно е да бъдем заедно с теб.
— Добре — съгласи се Гриф. — Най-напред ще събудя ония в плевнята, нищо не се знае, нека са готови. Ще мръднем нагоре двамата с теб, ще се притаим на хребета, до пътеката. Тук няма друг път, а оттам всичко се вижда.
Командирът на „Вярусите“ влезе в плевнята. Опитваше се да събуди потъналите в пиянски сън членове на бандата. Без особен успех. Само Казек стана. Предложих на Гриф:
— Я да вървим, Казек сам ще ги досъбуди. Може да дойдат всеки момент, трябва да заемем удобна позиция, вече се разсъмва!
Изтичахме към възвишението на хребета, което се издигаше над цялата околност. Скрихме се в храсталаците, край които преминаваше пътят към поляната.
Три часът и половина.
Чакахме мълчаливо. Зад гърба ни от едната страна се простираше поляната, а от другата — пасище, пред нас имаше горска просека. Гриф посочи към нея.
— Ще дойдат от онази страна.
Една пътека разсичаше просеката. Забелязах по нея изровени от колела бразди и следи от копита. Пътят за Сурувка. Нищо не нарушаваше тишината наоколо.
„Вече трябваше да са тук — мислех си. — Стария спомена три и половина… Не вярвам да са се заблудили. А ако не смогнат? А ако Кристина не се е видяла с майора? Тоя тип се е замъкнал с нея чак на гарата. Но тя му се е измъкнала, той сам каза. Да не се е опасявала, че е тръгнал подире й? Не, невъзможно е…“
Наблюдавах края на гората, потънал в сумрак, надявах се да зърна разузнаването на нашите. Нищо не нарушаваше тишината.
Погледнах Гриф. Мълчеше. Беше седнал до мен приведен, с автомат на коленете. И той дебнеше.
Три часът и четиридесет и пет минути.
— Погледни натам — прошепна главатарят на бандата, сочейки към гората.
На петнайсетина метра от пътеката се показа човешка фигура. Спря се зад едно дърво в края на гората. Мъжът изучаваше с поглед просеката. После тръгна към нашето скривалище. След миг се показа втори. Вървеше отстрани, на няколко метра зад първия. И двамата бяха сега на открито. Гриф се залепи за земята, държеше ги на мушката на автомата. Аз лежах до него.
— Те ли са? — прошепна той.
— Май да, пропусни ги още по-наблизо — казах. Те наближиха с още няколко крачки. Бяха облечени в английски якета, на гърба си носеха раници и навити на руло одеяла, с нахлузени над челото барети и автомати в ръцете. Не ни виждаха. Когато първият дойде на около десетина крачки от нас, Гриф викна:
— Стой, ще стрелям!!!
Те застинаха неподвижни, само се понаведоха и насочиха дулата на автоматите си към храстите, откъдето долетя предупреждението на Гриф.
— Кой идва? — попитах, все така скрит.
— Свободната армия! — отговори единият от тях.
— Какъв знак?
— „Нурт“!
— Нашите са — подхвърлих на Гриф и го дръпнах към себе си. Излязохме от храстите и се здрависахме с „разузнаването на онази група“.
Бяха толкова добре гримирани, че едва познах в тях Сташек и Юзеф от нашия отдел. Сташек поне една седмица не се беше бръснал, лицето му беше покрито с гъста брада, а с Юзеф „Вярусите“ вече се бяха запознали при нощната среща с капитан Антони. Явно нашите отдавна са се подготвяли за ролите си на хора от „онази банда“.
— А къде са останалите? — попита Гриф. — Много ли сте?
— Петима и радиотелеграфистът, всички сме капнали от умора и глад, цял ден сме вървели — отговори Сташек, — обаче по пътя към нас се присъединиха майор Мачей и двама от щаба…
Сташек още говореше, когато иззад дърветата се показаха четирима души. Най-отпред вървеше Стария, значи той е решил лично да ръководи цялата операция на място, представяйки се като майор Мачей. Приближи се до нас с усмивка — в зелена горна офицерска риза от армията на Андерс, с черна барета и небрежно наметнато на раменете цивилно палто. Както подобаваше на офицер с такъв чин, не носеше автомат. Зад него крачеха моят началник с автомат и мощен колт, калибър 11,4 милиметра, радиотелеграфистът, влачещ немска късовълнова радиостанция, и Стефан с модерен американски автомат „Томпсън“.
Изпънах се, застанах „мирно“ и като поручик Хенрик отдадох чест пред майор Мачей и същевременно
