уважих заместник-началника на Воеводското управление. След това представих Гриф, който най-уставно, доколкото можеше, докладва, че диверсионната група „Вяруси“ е готова за изпълняване на заповедите. „Началник-щабът“ се ръкува с командира на бандата.
— Радвам се да се запозная с вас — рече той. — Поручик Хенрик ми е говорил за вас много хубави неща. Затова засега не се съгласих да заминете на Запад. Тук сте по-нужен. Предстоят ни важни задачи. Харнаш не беше подходящ за тяхното реализиране. Вярвам, че вие ще се справите. Ще поговорим за това в по-тесен кръг. Преди всичко искам да се запозная с вашите хора.
— Тъй вярно, господин майор — отговори Гриф, приятно поласкан.
— Тогава водете ни.
Гриф беше възбуден, развълнуван от своята роля. Но кой от нас не беше с напрегнати нерви, макар и причината да беше друга?
Слязохме на поляната, незабелязано заобиколихме отзад разположените по-нависоко две къщи. Когато наближихме къщата на ятака, видя ни Злом, който стоеше на пост. Той скочи в плевнята и изчезна вътре.
Част от дошлите с майора хора останаха на пост, заемайки удобни позиции. Майорът ми нареди да отида с Гриф, който трябваше да извика и представи членовете на бандата. Самият той с радиотелеграфиста, началника и Стефан влезе в къщата. Сташек с картечния пистолет остана навън. Седна нехайно до оградата и запали цигара.
Възбуденият главатар на бандата се втурна в плевнята и се разкрещя на членовете на диверсионната група. На един дъх ги информира, че самият майор Мачей е дошъл да инспектира отряда, чака ги и иска да се запознае лично с тях. Грожни се назландисваше. В края на краищата се подчини на останалите. Бандитите още не бяха дошли на себе си, реагираха със закъснение.
Бандата излезе от плевнята в пълно въоръжение. Гриф поведе хората си на инспекция. През отворения прозорец се показа майор Мачей. Наближавахме къщата. Грожни шепнеше нещо на Якса.
Лъчите на изгряващото слънце проникваха през синкавата утринна мъгла, която се издигаше от долината към Любон. В далечината едва-едва се различаваха обвитите в мъгла върхове на Татрите.
Първи влезе в къщата командирът на „Вярусите“, след него аз и членовете на бандата. Якса остана на двора на пост. Опря се на гредите на къщата, наблюдавайки бдително най-близката околност.
Преметнал на гърдите си бергмана, Гриф застана „мирно“ и още веднъж рапортува пред майор Мачей, след което представи един след друг всичките.
— Благодаря — отговори кратко майорът и спокойно пристъпи към членовете на бандата, сякаш за да прецени тяхната стойка и въоръжението им.
Грожни хвърляше любопитни погледи към автомата на Стефан, който имаше два пълнителя — не беше виждал такъв.
Кръстосаха се погледите на тези, които за първи път бяха застанали така близко, лице в лице, един срещу друг. Радиотелеграфистът беше приклекнал до радиостанцията, нещо майстореше в апаратурата, издърпа антената, извади ключа, започна да изчуква сигнала. Гриф наблюдаваше с интерес работата му.
Всички стояха и чакаха думите на „началник-щаба“.
Майорът прекъсна мълчанието и полу на шега помоли домакина да ни остави сами за половин час:
— Имаме да си говорим по наши си работи, стопанино, после ще ви поканим на закуска.
Ятакът излезе от задната врата на пруста, а жена му отиде да издои добитъка. От другата стая се чуваше детски плач.
Майорът отвори чантата си, извади щабни карти, разтвори ги на масата и с покровителствен жест на ръката даде да се разбере, че всички могат да седнат. Атмосферата се поразведри. Наместихме се край стените на стаята с нисък таван. Радиотелеграфистът продължаваше да човърка в апаратурата на радиостанцията.
„Шефът на щаба“ започна приятелски разговор с „Вярусите“. Интересуваше се от какво имат нужда, питаше ги какви са проблемите им… Гриф се стараеше да отговаря вместо другите. Грожни не отделяше поглед от томпсъна.
— Това е най-сигурният автомат, американски е — обясни Стефан. — Автоматично прехвърля втория пълнител.
Майорът погледна часовника си.
Четири часът.
— Какво става — обърна се той с остър тон към специалиста по връзката, — наближава времето за предаване, апаратурата готова ли е?
— Тъй вярно, господин майор — отвърна радиотелеграфистът. Той сложи слушалки на ушите си и започна да изчуква един и същи сигнал с морзовата азбука през равни интервали от време.
— На такава височина не би трябвало да има смущения, трябва да имате качествено приемане — започна „началник-щабът“. — Групата, която охраняваше досега радиостанцията, ще изчака деня в този район, но не тук, и вечерта ще се върне в своя район. Тукашните ятаци сигурни хора ли са?
— Тъй вярно, господин майор — отговори с официален тон Гриф.
— Въпреки това аз смятам — продължи „шефът на щаба“, — че е по-добре вие със своята група и радиостанцията да смените мястото си на укриване веднага след нашия разговор. Такова струпване на сили може да направи впечатление някому. ДС дебне… Ще уговорим с вас най-близките планове за действие, ще приема шифрованата радиограма, която след малки ще получи нашият радиотелеграфист, и ще се разделим. Аха! Вие и командирът на другата група трябва да уговорите понататъшните си контакти. Може да ви е полезно да поддържате връзка от време на време.
— Къде е Диск? — обърна се майорът към Стефан.
— Остана навън, на пост.
— Извикайте го тук, нека обсъди с господин Гриф каквото трябва и да изчезва със своите хора.
Стефан скочи и изтича навън. Радиотелеграфистът вдигна ръка и съобщи на „началник-щаба“:
— Имам връзка, предава Лондон! Всички замълчаха развълнувано.
„Вярусите“ не откъсваха поглед от радиотелеграфиста, който съсредоточено записваше шифрования текст, а после започна да изчуква знаците на предаваното съобщение.
Да знаеха само какъв Лондон беше това! Имахме късовълнова връзка не с Лондон, а с Краков. Радиостанцията на Воеводското управление за обществена сигурност в Краков беше получила уговорения сигнал от поляната под Любон и тутакси беше предала съобщение за чакащата наблизо група. Пръстенът се затвори. От поляната вече не можеше да се измъкне никой, който би могъл да предупреди мрежата на бандата.
Радиотелеграфистът прекъсна предаването, обаче не изключи радиостанцията, нито пък пристъпи към разшифроване на получения от „Лондон“ текст. Да, той явно чакаше нещо, поведението му беше неестествено.
Стефан и командирът на „онази група“, когото шефът нарече Диск, все още не идваха.
Във въздуха надвисна напрегнатост, която се прероди в мъчителен, непоносим миг на очакване. Наистина, мълчанието трая едва няколко секунди, може би и повече, със сигурност повече, но това беше достатъчно, за да се усети как напрежението нараства.
Грожни се озърна някак странно към Злом. Като че подушваше нещо. Улових погледа му, изпълнен с инстинктивно безпокойство. Гриф се въртеше нервно на мястото си, после наведе глава. Казек гледаше втренчено радиотелеграфиста. Зад прозореца Якса ходеше напред-назад… Свирукаше си тихо.
Надвисналата тишина беше изпълнена със заплаха.
„Нали сред тези четири стени те имат преимущество — мислех си. — Това, че на няколко десетки метра навън са нашите, няма никакво значение.“
Погледнах Стария, сякаш се надявах от очите или жестовете му да разбера какво ще стане след миг. Нему принадлежеше решението. Не знаех как той ще разиграе възникналото положение. Усещах, че нещо трябва да стане. Разкопчах машинално винтягата си, та в случай на нещо да посегна по-бързо към пистолета си. Зад прозореца някой се изкашля. Не, не беше Якса, а Сташек. С ъгълчето на окото си забелязах неговия плещест гръб, той отиде при Якса и му каза нещо, викайки му „колега“…
— Разшифрова ли текста? — попита изведнъж „началник-щаба“ седналия до апарата мъж. — Какво се
