— Е, научи ли нещо? — попита той.
— Две неща. Първо, знам как да проникна вътре.
— Чудесно.
— И, второ — продължи тя, като посочи един робелианец и трима лодинити, — тук отсядат не само хора.
— Всички си имат собствени етажи — Мерлин сви рамене. — Трябва просто да разберем кои са.
— Ами ключалките?
— Сигурно са стандартни, свързани с главния компютър на сградата, за да могат да променят комбинациите по всяко време. — Той замълча за миг. — Дори да забравиш половината от уроците ми, ще ти отнеме по-малко от трийсет секунди да се справиш с всяка от тях.
— Нямаш нищо против да ги проверим преди представлението, нали?
Той вдигна рамене.
— Както искаш.
— Хрумвало ли ти е, че е по силите ти да плячкосаш петдесет стаи до вечеря? — предложи тя.
Мерлин поклати глава.
— Говорили сме вече за това. Единствената причина да не сме арестувани досега е, че крадем само когато имаме алиби.
Тя не отговори, но продължи да оглежда внимателно ъглите, коридорите и всички възможни места за спотайване. Нямаше как да е съвсем сигурна, преди да проникне в стаите, но от това, което видя, изглеждаше, че повечето, ако не и всички гости на хотела от човешки род използваха асансьорите вдясно от рецепцията, които ги отвеждаха от четвърто до девето ниво. До нива две и три се стигаше чрез плавно движещи се ескалатори отляво на рецепцията, а на пръв поглед те се използваха единствено от канфорити, лодинити и робелианци.
— Е, поне всички дишат кислород — промърмори Мишката. — Мразя, когато се сменя околната среда. — Обърна се към Мерлин. — Забеляза ли вече къде са служебните асансьори?
Той се намръщи.
— Не виждам такива.
— Трябва да има. Никога не допускат обслужващия персонал да се вози в асансьорите за клиенти, защото те плащат. — Тя замълча. — Може би трябва да уведомиш ръководството, че се готвим да изнесем представление за клиентите им тази вечер, преди да си помислят, че подготвяме обир.
— А ти какво ще правиш през това време?
— Ще подготвям обира — отвърна с усмивка Мишката.
Мерлин се приближи до рецепцията, а Мишката се качи с асансьора на седмия етаж и се увери, че може да се справи с ключалките. После се опита да слезе до партера и да огледа пералнята, но откри, че асансьорът спря на първия етаж. Така че се присъедини към магьосника тъкмо когато той излизаше от офиса на управителя.
— Всичко ли е уредено?
— Няма да ни създават проблеми, а това ще оправдае мотаенето ни из хотела този следобед.
— Добре. А сега хайде да обядваме.
Миг по-късно влязоха в главния ресторант. Всички маси бяха свободни освен две и Мерлин се отправи към най-отдалечения ъгъл.
— Виждаш ли оня извънземен ей там? — прошепна той и посочи самотника на едната маса.
— Хуманоида с нездравия цвят на лицето? — попита тя.
Мерлин кимна.
— Облечен е изцяло в сребро. Добре го огледай.
— Защо?
— Изчакай да посегне към нещо и ще видиш.
Като по поръчка извънземният повика келнера и Мишката видя, че от четирите му ръце едната е ампутирана.
— От каква раса е? — попита тя.
— Не знам, но ако правилно предполагам, това е Оли Трите юмрука.
— Никога не съм го чувала.
— Просто стой далеч от него.
— Престъпник ли е?
— Ловец на глави. Казват, че е убил над трийсет човека и че никога не приема поръчки против своята раса. — Магьосникът се замисли. — Ще ми се да зная защо е на Уестърли, обикновено се подвизава на Вътрешната граница.
— Освен ако не преследва нас.
— Хайде де, няма заповед за ареста ни никъде из териториите на Демокрацията.
— Доколкото ти е известно…
— Доколкото е известно някому — отговори убедено той. — Както и да е. Ако случайно налетиш на него довечера, извини му се и изчезвай по най-бързия възможен начин.
Мишката кимна и натисна клавишите на малкия компютър с менюто. Секунда по-късно Мерлин я настъпи по крака.
— Сега пък какво?
— Не се обръщай и не се опитвай да го огледаш. Видя ли кой се присъедини към извънземния току-що?
Тя извърна глава.
— Казах да не се оглеждаш! — изсъска Мерлин.
— Добре де — Мишката впери поглед в магьосника. — Голям брадат човек с цял арсенал на колана си. Предполагам, че познаваш и него?
— Това е Гробаря Смит.
— Още един ловец на глави?
Мерлин поклати глава.
— Наемен убиец. Един от най-добрите.
— И защо извънземен ловец на глави и професионален убиец седят на петдесет метра от нас? — заинтересува се Мишката.
— Не знам — отвърна нервно магьосникът. — И двамата трябва да са на Границата и въобще не би следвало да разговарят помежду си.
— Нас ли преследват? — попита спокойно Мишката, като продължаваше да търси изходи и мислено да преценява шансовете си да ги използва.
— Не, те не си губят времето. Ако преследваха нас, досега щяхме да сме мъртви.
— Какво ще правим с плановете за довечера? Можем да си тръгнем веднага.
— Нека да си помисля — отговори Мерлин. Наведе глава и се съсредоточи върху сключените си пръсти доста дълго. Накрая вдигна поглед. — Не, няма смисъл да се отказваме. Не ни преследват, а и не представляваме заплаха за тях. Ние сме крадци, те са убийци.
Мишката сви рамене.
— За мен е без значение.
— Чудя се обаче кого ли са подгонили? — През това време човекът стана, каза нещо на извънземния и излезе от хотела. — Който и да е, трябва да е дяволски добър, щом двамата са се обединили да го преследват.
Нахраниха се мълчаливо, а на здрачаване Мишката се погрижи за холографски реклами на магическото шоу, което щеше да се състои скоро на улицата пред хотела.
При залез слънце, когато Мерлин започна да вади букети, птички и бели зайчета с професионален замах, около тях се събра тълпа, състояща се почти само от хора. Магьосникът прикова вниманието на зрителите, Мишката изпълни своите две-три простички илюзии под невероятни аплодисменти, а после Мерлин я пъхна в кутията и започна да заключва катинарите, докато тя се измъкваше отзад, през фалшивия капак. Когато той слагаше кутията в аквариума, тя вече се промъкваше през вентилационния отвор в приземната пералня. Имаше две жени на смяна и й отне малко повече време, отколкото очакваше, за да
