стигне до противопожарното стълбище. Втурна се нагоре по стълбите, спря на четвърто ниво и започна да опитва вратите. Попадна на една незаключена стая, вмъкна се вътре и открадна малкото ценни предмети там. Бързо откри и втора стая, която не й даде много. В коридора погледна часовника си и разбра, че разполага с време за още две стаи, ако побърза, или за още една, ако трябва да я претърсва внимателно.
Внезапно някъде се отвори врата. Мишката се скри в нишата на стълбището. Нямаше нужда да чака човека да се прибере и да й освободи пътя до асансьора. Трябваше просто да се изкачи още един етаж и да ограби две стаи от петото ниво. Само че някакъв инстинкт я възпираше да се промъква по-нагоре. Може би заради липсата на време или пък вероятността да се натъкне на Гробаря Смит, но тя не се затича към следващото ниво, а остана да чака на четвъртия етаж.
— По дяволите! — изрева един глас и тя надникна в коридора.
Очевидно човекът се бе заключил, защото псуваше високо и удряше с юмруци по вратата. Започнаха да излизат и от други стаи, за да разберат какъв е този шум. На Мишката й стана ясно, че този коридор вече не е безопасен за нея, а и трябваше да се прибере обратно преди края на представлението.
Тръгна нагоре по стълбището, но чу раздвижване и на петото ниво, тъй като крясъците и ударите отдолу предизвикваха негодуване из цялата сграда. Веднага се насочи към второто ниво, където шумът почти не достигаше.
Пристъпи предпазливо в коридора — малко по-широк, отколкото в човешкия сектор, и започна да опитва вратите. Първите две бяха заключени, а иззад третата се чуваше ужасяващо ръмжене. Едва когато наближи четвъртата стая, разпозна звук, който не би трябвало да се чува в тази част на хотела — плач на човешко дете.
За двадесет секунди се справи с ключалката и се хвърли в тъмната стая, преди вратата да се затвори отново. Извади малко фенерче и започна да оглежда помещението. Вътре имаше диван със странна форма и стол, в който нито един човек не би се настанил. Върху една маса бяха сложени шест бронзови предмета, които й бяха напълно непознати, а върху друга — остатъци от извънземна храна.
След това усети леко движение в единия ъгъл. Веднага се обърна и насочи светлината натам. Срещна погледа на малко русо момиче, оковано за дървения крак на огромен стол.
— Помогнете ми! — примоли се детето.
— Сама ли си? — прошепна Мишката.
Момичето кимна.
Мишката се приближи и се зае с белезниците.
— Как се казваш? — попита тя.
— Пенелопа — подсмръкна детето.
— Пенелопа чия?
— Просто Пенелопа.
Белезниците се разтвориха и паднаха на пода, а Мишката за пръв път огледа момичето по- подробно.
Русата коса на Пенелопа сякаш бе небрежно отрязана с нож вместо с ножици и не бе мита със седмици, ако не и с месеци. Имаше огромна синина на лявата буза, която вече избледняваше. Момичето бе слабичко и недохранено, а не жилаво и издръжливо като нея. Носеше спортен костюм, който някога е бил бял и удобен, но от дългото носене се бе измърсил и протрил. Беше боса, а петите й изранени.
— Не светвай — обади се Пенелопа. — Скоро ще се върне.
— От каква раса е?
Пенелопа сви рамене.
— Не знам.
Мишката извади нож от левия си ботуш.
— Ако се върне, преди да сме тръгнали, бъди сигурна, че го чака изненада.
Пенелопа трескаво заклати глава.
— Не можеш да го убиеш. Хайде да тръгваме…
Мишката протегна ръка и изправи момичето на крака.
— Къде са родителите ти?
— Не знам. Мисля, че са мъртви.
— Можеш ли да вървиш?
— Да.
— Добре. — Мишката се отправи към вратата. — Да тръгваме.
— Чакай! — внезапно извика Пенелопа. — Не мога без Дженифър.
— Дженифър? — попита остро Мишката. — Коя е Дженифър?
Пенелопа се втурна към ъгъла на стаята и сграбчи една мръсна парцалена кукла.
— Това е Дженифър — показа я в светлината на фенерчето. — Сега да вървим.
— Дай ръка. — Мишката се залепи за стената в коридора.
Огледа се и като не видя никакво движение, забърза към стълбите, буквално влачейки момичето след себе си. Стигнаха до подземието и влязоха в пералнята.
— Сега слушай внимателно — прошепна Мишката. — Искам да пълзиш на колене зад количките с пране, както правя аз, докато се доберем до вентилатора. Виждаш ли го?
Пенелопа се вгледа в тъмнината и поклати глава отрицателно.
— Ще ти кажа, като стигнем. Ще ти помогна да влезеш вътре. Не се тревожи, че е тъмно и тясно. Аз се промъкнах оттам, а съм по-голяма от теб.
— Не се страхувам — отговори Пенелопа.
— Знам — каза убедено Мишката. — Но ще трябва да пазиш тишина. Ако издадеш някакъв звук, жените, които работят в другия край на помещението, ще те чуят и ще дойдат да видят какво става. Ще се наложи да ги убия.
— Грешно е да се убива.
— Тогава не вдигай шум и нищо лошо няма да се случи — отвърна Мишката. — Готова ли си?
Пенелопа кимна и Мишката започна да пълзи към вентилационния отвор. Когато стигна до него, спря и се обърна да види как се справя момичето. С изненада установи, че е точно зад нея.
Мишката провери дали жените са все още заети с пералните машини, направи знак с пръст върху устните си и повдигна Пенелопа към отвора. Момичето запълзя и почти стигна до изхода под нивото на улицата. Мишката тъкмо щеше да я последва, когато чу умолителен шепот.
— Не мога да намеря Дженифър.
— Продължавай — изсъска Мишката. — Аз ще я намеря.
Изчака да чуе движенията на детето и се върна. Намери парцалената кукла в една чупка, затъкна я в колана си и настигна Пенелопа до решетката под фургона на Мерлин. Момичето не знаеше какво да прави по-нататък.
Мишката бързо отмести решетката, бутна Пенелопа във фургона и я последва. После се наведе и намести обратно решетката.
— Чакай тук — заповяда тя на детето. — Не издавай нито звук.
Сложи черната си качулка и се изкачи за финалната сцена в последните десет секунди. Когато всичко свърши и тълпата се разпръсна, тя заведе Мерлин във фургона.
— Защо се забави? — попита я той. — Замалко да не успееш.
— Наех си асистент — усмихна се Мишката.
— Асистент?
Мишката посочи Пенелопа, която се бе скрила зад магическите декори.
— Боже мой! — измърмори Мерлин. — Къде я намери?
— Окована за един стол в стая на извънземен.
Магьосникът клекна до малкото момиче и огледа синината на бузата му.
— Не ти е било леко, нали?
Пенелопа го гледаше, без да отговори.
— Има ли семейство на Уестърли? — обърна се Мерлин към Мишката.
— Не мисля.
