— Сега разбра ли? — обърна се към Ледения.
— От колко години няма друго живо същество от твоята страна на полето?
— От злощастния край на Лъжекостенурката.
— И през цялото време не си се срещала с хора?
— Не съм се срещала с никого. — Тя помълча и добави: — Имах кукла, но тя се разпадна преди четири години.
Ледения опита да си представи как осемнадесетгодишната Пенелопа си е играла с куклата, но не успя.
— Да, още те съжалявам — промълви след малко. — Не е твоя вината, че си благословена или прокълната чрез тази дарба, нито че Демокрацията се е отнесла зле с тебе. Не си виновна и за това, че Сините дяволи са те затворили… но ти си такава, каквато си и не мога да допусна да излезеш оттук. Щом е невъзможно да бъдеш убита, ще останеш затворена зад полето.
— Мечтай си — изрече тя снизходително. — С какво могат да ми навредят твоите фантазии?
Жената се обърна внезапно към стената и застина за миг. После пак погледна към Ледения.
— Този път на кого помагаше? — попита старецът.
— Не го познаваш. Почти всичко е готово. Остана съвсем малко.
Равнодушното й изражение изчезна, заменено от презрителна гримаса.
— Ама че глупак! Нима си мисли, че така ще ми попречи да му дърпам конците?
— За кого говориш?
— За Джими Двете пера.
— Къде е той?
— Съвсем наблизо е и се надява да ме обърка, като подлуди себе си. В момента е безумец, но аз не чета в човешките умове. Аз виждам в бъдещето.
— Семена ли е сдъвкал? — учуди се Ледения.
— Да, сякаш това има значение!
— Има — увери я старецът. — Ако самият той не знае какво ще направи след секунда…
— Но аз ще знам! — заяви Оракула.
— Представях си, че виждаш безбройните вероятности и насочваш бъдещето така, че да изпълнява желанията ти. Но как ще манипулираш човек, който в момента не е по-разумен от насекомо?
— Точно затова си тук.
— Аз ли?
— Ако аз не успея да го спра, ти ще направиш това.
— Пенелопа, имаш развинтено въображение.
— Аз нищо не си въобразявам, само предвиждам.
— Е, този път си сбъркала — сопна се Ледения. — Ако той има възможност да те убие, няма пръста си да мръдна срещу него.
— Ще постъпиш така, както ти е предопределено.
32
Ледения се накани да й отговори, когато вратата се отвори и в стаята нахлу Индианеца, разрошен и с безумен поглед. В едната си ръка държеше звуков пистолет, в другата — нож, от чието острие капеше кръв.
— Кой си ти бе? — обърна се към Ледения.
Гласът му звучеше някак кухо.
— Приятел.
Двете пера го зяпаше тъпо.
— И двамата работим за Тридесет и две — обясни старецът.
— Онова копеле! — кресна Индианеца. — Първо ще убия нея, после и него!
— Говори по-тихо.
Двете пера се закиска.
— Що бе? Очистих ония Сини дяволи пред вратата.
Ледения стрелна с очи Пенелопа, която засмяно разглеждаше Индианеца.
„Изобщо не си разтревожена. Стои пред тебе побъркан като бясно куче и иска да те убие, а на тебе ти е смешно. Значи не е Джими.“
Двете пера се извъртя рязко към Оракула.
— Ти к’во ми се хилиш ма? Да не мислиш, че ще се майтапя с тебе?
— Не, Джими Двете пера — отвърна тя кротко. — Знам, че изобщо не си в настроение за шеги.
Той вдигна пистолета и се прицели между очите й, но след секунда отпусна ръка.
— Жаден съм.
— Има вода на долния етаж — каза му Пенелопа.
— Да, ама има и на масата до тебе — озъби се Индианеца.
Тръгна към нея.
— Недей! — извика Ледения, но беше твърде късно.
Двете пера се блъсна в силовото поле, писна и отскочи като топка към отсрещната стена. Свлече се в краката на стареца, който се наведе да напипа пулса му. Поне сто и петдесет удара в минута.
— Това за какво беше? — обърна се той към жената.
— Не разбирам въпроса ти.
— Защо го остави да стигне дотук и да изколи онези Сини дяволи? Само за да стане за посмешище ли?
— Не ме е грижа за Сините дяволи — отвърна тя равнодушно.
— Мислех си, че ще имаш нужда от помощта на Джими, за да излезеш оттук — настоя Ледения.
— Явно съм сгрешила.
„Твърде бързо отговори, Пенелопа. Знаела си, че не може да те убие. Всичко си продължава по твоя план… но що за адска измислица включва един луд, проснат в безсъзнание пред мен?“
— Май се обърка — каза Оракула и той отново видя насмешката и снизхождението в бледите й очи.
— Вярно е. Но все някак ще разгадая какво става.
— Ако доживееш.
— Същото важи и за тебе — троснато отвърна старецът.
Тя се усмихваше.
— Харесва ми да съм жива. Току-виж, реша да живея вечно.
— Не възразявам, стига да си стоиш зад полето.
По лицето й премина сянка на недоумение.
— Чудя се…
— На какво?
— Родих се в Демокрацията, а ти — във Вътрешната граница. Аз съм на двадесет и две години, а ти — на повече от шестдесет. Не знам нищо за миналото ти, нито ти за бъдещето ми. Нямаме нищо общо помежду си, освен враждата. Вероятността да се срещнат хора като нас е почти неизчислима. — Тя се замисли. — Тогава защо съдбите ни се преплетоха?
— Не знам — призна Ледения.
— Любопитно е, нали?
— Щях да съм щастлив да не знам нищо за тебе.
— Щастието не е за хора като нас двамата. А скоро всички ще научат много неща за мен.
— Няма да стане, ако зависи от мен.
— Нищо не зависи от тебе — заяви тя с поредната безметежна усмивка. — Остава ти само да стоиш безпомощно и да очакваш следващите събития.
Гледаха се безмълвно.
— Мръдни се — помоли Пенелопа след няколко минути. — Пречиш им да влязат.
Ледения се обърна и видя обезоръжения Праед Тропо, който бе избутан в стаята от Чандлър, притиснал
