— Търся един човек.
— Аз познавам всички тук. Кого търсите?
— Мъж на име Карлос Мендоса. Някои го наричат Ледения.
— Мендоса, значи? — Барманът огледа помещението. — Пари ли му дължите? Мога да му ги предам от ваше име.
— Просто ми го посочи.
— Надявам се, че не искате да си навлечете неприятности. Казват, че с Мендоса е доста трудно да се справиш.
— Не е твоя работа — студено отвърна мъжът.
— Добре — вдигна рамене барманът. — Просто реших, че след като не го познавате, вероятно сте нает от човек, който го познава. Бих могъл да ви спестя малко неприятности.
— Запази си мислите за Мендоса.
— Добре — още веднъж вдигна рамене барманът, — поне ви предупредих.
— Да, предупреден съм, а сега ми го посочи.
— Виждате ли оня приятел, който седи сам в ъгъла? Облеченият в черно?
Мъжът кимна.
— Въоръжен е като за битка. Лазерен пистолет, звуково оръжие, пистолет с патрони. Вероятно има и нож в ботуша.
— Всъщност има по един нож във всеки ботуш — барманът замълча за миг. — Сигурен ли сте, че искате да се изправите срещу него?
— Това ми е работата — отговори мъжът и се обърна към жертвата си.
— Можете да си поговорите. Ледения винаги предпочита да поговори, вместо да се бие.
— Сериозно?
— Така съм чувал.
— Не ми плащат да говоря.
Мъжът направи няколко крачки към човека в черно и спря.
— Мендоса! — извика силно.
Играта по хазартните маси спря, човекът в черно вдигна любопитно очи.
— На мен ли говорите?
Мъжът освободи предпазителя на звуковия си пистолет.
— Време е да умреш, Мендоса!
— Познавам ли ви?
— Само трябва да знаеш, че съм последното нещо, което ще видиш, преди да умреш.
Изведнъж новодошлият трепна, а на лицето му се изписа изненада. Примигна бързо няколко пъти, опитвайки се да разбере какво става, после простена глухо и се строполи по очи — от гърба му стърчеше голям нож.
Барманът се наведе над него, измъкна ножа, който бе хвърлил със смъртоносна точност, и го избърса в една хавлия на бара.
— С всяка седмица стават все по-млади и по-глупави — промърмори, докато обръщаше мъртвия по гръб. — Няма проблеми, приятели — повиши леко глас, — просто ежеседмичният ни посетител откъдето и да е.
И заради славата му повечето от постоянните клиенти повярваха и се върнаха към своите питиета и хазартни игри.
Мъжът в черно стана, приближи до трупа и го огледа.
— Виждал ли си го преди? — попита барманът.
— Не. А ти знаеш ли кой е, Леден?
Ледения поклати плешивата си глава.
— Нямам никаква представа, но е четвъртият за този месец. Някой наистина желае смъртта ми… Иска ми се да разбера защо. Не съм напускал планетата близо четири години.
— Ако не го беше убил, може би щяхме да разберем. В края на краищата нали за това ме нае. Не ми помагаш особено.
— Помагам ти — опроверга го Ледения. — Щеше да те застреля.
Мъжът в черно се намръщи.
— Защо мислиш така?
Ледения коленичи, сграбчи лявата ръка на трупа и посочи показалеца.
— Протеза. Забелязах я на бара, а когато се обърна с гръб към мен, видях и енергийния източник под ризата му. Докато ти си извадиш пистолета, той просто щеше да насочи пръста си към тебе и да изгори дупка в гърдите ти.
— Проклет да съм! — промърмори мъжът в черно. — Предполагам, че все пак си ми помогнал.
— Ще си го удържа от заплатата ти — каза кисело Ледения.
— Знаеш ли, скоро тук ще се появи някой, който те познава. Какво ще правиш тогава?
— Ще се скрия, предполагам. А междувременно нека да преместим нашия покоен приятел в моя офис и да видим какво можем да научим за него.
— Имам предчувствие, че ще прилича на всички останали, за които ми спомена — предрече мъжът в черно. — Без документи за самоличност, без отпечатъци и с хирургично променена ретинограма.
— Вероятно, Но нека все пак го проверим.
Мъжът в черно сви рамене и махна с ръка на други двама да вдигнат трупа. Те го понесоха към казиното. Ледения веднага препречи пътя им.
— Навън и после заобиколете. Тук имаме клиенти. Какво ще си помислите, ако някой повлече труп точно пред вас, докато си пиете питието? — Той замълча, после въздъхна дълбоко. — Не ми отговаряйте. Просто го направете.
Те промениха посоката и изнесоха тялото през главния вход.
— Добре — обади се мъжът в черно, — ще ми кажеш ли най-накрая за какво е всичко това?
— Дяволски ми се иска да знам — отговори Ледения и докуцука до бара, за да си налее бира. Предложи една и на мъжа в черно, но той отказа.
— Не убивай следващия и може би ще разбереш.
— Всеки, който идва за мен на Последен шанс, умира — изрече твърдо Ледения. — Това е част от мита, който създавах цели три десетилетия. Ако оставя дори един от тези негодници жив, митът се превръща в празни приказки и те ще започнат да идват на всеки час, а не веднъж в седмицата. Бог знае, че съм си създал достатъчно врагове през годините.
— Тогава защо въобще ме нае? — попита объркано мъжът в черно.
— Както спомена, някой от тях може да ме познава — а аз съм просто седемдесет и една годишен човек с бирено коремче и изкуствен крак. Когато най-накрая изпитам истинска нужда от помощта ти, ще успееш да изработиш парите си, не се безпокой.
— Трябва да ми разрешиш да осакатя един от тях. Тогава ще се сдобием с някои отговори.
— Искаш да осакатиш един от тях? — Ледения махна към вратата. — Имаш цяла проклета планета на разположение. Но веднъж влязат ли през тази врата, единствената ми грижа е как да остана жив. — Той допи бирата си. — Ако искаш да се упражняваш по хора, дошли да убиват теб, това си е твое право и ти желая късмет, но аз не съм остарял, поемайки излишни рискове.
— Казват, че едно време си поемал — отвърна мъжът в черно. — И то често.
— Бях млад. Доста научих оттогава.
— Друго чух за тебе.
— Тогава са те излъгали.
— Дори казват — продължи мъжът в черно, — че си единственият, който се е изправил срещу Оракула и я е победил.
Ледения се намръщи.
— Никого не съм побеждавал.
— Жива ли е?
— Предполагам. Не мога да си представя нещо, способно да я убие.
