— Вие сте Гробокопача. Къде ще отидете след това?
Ломакс вдигна рамене.
— Зависи какво ще науча тук.
Нийл се замисли, после попита:
— Искате ли компания?
— Къде?
— Там — той махна към небето. — Целия си живот съм прекарал тук, на този свят. Иска ми се да видя нещо по-различно.
— Работя сам.
— Може да съм ви от полза.
— На всеки проклет свят, на който кацна, винаги има по едно момче, което иска да се махне от родния си свят и да си създаде име по Вътрешната граница — отговори Ломакс. — Повечето от тях умират, преди гробарят да е наясно какво име да излее върху надгробния им камък.
— Аз не съм като другите.
— Да, знам. Вие всички сте различни.
— Целият ми живот е преминал на Сивия облак — продължи Нийл. — Искам да видя как е там.
— Запази си билет за следващата екскурзия. И ще живееш по-дълго.
— Не ме интересува това, което виждат туристите — възрази младият човек. — Искам да видя световете такива, каквито са, и истинския начин, по който живеят хората… Имам спестени пари. Мога да се приготвя за тръгване още днес следобед.
— Не и с мен — отсече Ломакс.
— Ще върша каквато работа ми дадете, всичко.
— Не ме интересува.
Вече се движеха към вътрешността на континента и пътят бе заобиколен от гъсти тропически гори, които оредяваха колкото повече се отдалечаваха от океана.
— Сигурно има места, където ви познават и бягат, като ви видят. Аз ще мога да ги посещавам и да събирам необходимата ви информация.
— Днес правя изключение — рече Ломакс. — Обикновено преследвам хора, а не информация.
— А аз ще мога да ги откривам за вас, да ви съобщавам навиците им или къде е най-вероятно да ги намерите. Няма да искам никакво заплащане или нещо подобно — продължи младият мъж. — Просто ми дайте шанс да се махна от този скучен малък свят и да пътувам с някого като вас.
— Възхищавам се на упоритостта ти, но отговорът остава същият.
— Правите грешка, Гробокопачо.
Ломакс вдигна рамене.
— Възможно е. Грешил съм и преди…
— Тогава ми позволете да дойда с вас!
— Но също така съм се научил да живея с последствията от грешките си — продължи Ломакс. — Въпросът е приключен.
Влязоха в малък град с една-единствена широка улица с петдесетина магазина, стар хотел и два ресторанта, единият от които посрещаше клиентите си в покрит двор. Нийл продължи до половината на улицата и спря пред един магазин.
— Ще ви изчакам тук — съобщи той.
Без да продума, Ломакс излезе от колата и влезе в магазина — топла прашна едноетажна сграда, на чиито витрини бяха изложени най-различни кожени изделия: палта, якета, колани, шапки и ботуши. Вътре бяха наредени и опънати по стените кожи.
— Да? — От задната стаичка се подаде плешив слаб мъж. — Мога ли да ви помогна с нещо?
— Вероятно — Ломакс отвори кожената си раница и извади единия ботуш на убития мъж. — Какво ще кажете за това?
Старецът вдигна ботуша към светлината.
— От Дракона на синия огън е.
— Вие ли сте го правил?
— Не съм чувал някой друг по Границата да ги прави — той продължи да го разглежда. — Това е специална поръчка. Няма го знака ми върху него.
— Колко ботуши изработвате по този начин?
— Около петдесет.
— И всичките от Дракона на синия огън ли?
— Не, само два-три чифта са от него.
— Добре — Ломакс извади холограмата и я показа на стареца. — Познавате ли го?
— Мъртъв ли е?
— Да. Познавате ли го?
Старецът кимна.
— Изработих му едни ботуши преди седем, може би осем месеца.
— Какво знаете за него?
— Не беше от разговорливите. Мисля, че през повечето време седя отсреща в бара, после прибра ботушите, плати ми и си тръгна.
— Остави ли име?
— Нека да проверя във файловете — старецът включи компютъра си. — Да… Казва се… Коул. Джейсън Коул.
— В брой ли плати?
— Да.
— Значи не знаете откъде е изтеглил парите?
— Вероятно от Олимп — отговори старецът. — Това е… чакай да помисля… Алфа Хайакауа IV.
— Защо мислите така?
— Той толкова хареса ботушите, че си поръча втори чифт. Поиска да му ги изпратя на Олимп.
— На какъв адрес?
— Това вече е поверителна информация, нали? — отговори старецът, вперил поглед в събеседника си.
— Аз бих я нарекъл ценна информация. — Ломакс постави две банкноти по двеста кредита на тезгяха.
— Е, след като горкият човечец е мъртъв, едва ли ще му навредя с нещо. — Старецът сграбчи алчно парите и ги прибра в кожената кесия, преметната през врата му. — Компютър, разпечатай адреса на Джейсън Коул.
Миг по-късно адресът излезе от принтера и той го подаде на Ломакс.
— Бих ви пожелал приятно преследване. Но изглежда то вече е приключило.
— Имам чувството, че току-що започва.
— Добре, в такъв случай ти пожелавам късмет, Гробокопачо.
— Познаваш ли ме? — попита остро Ломакс.
— Много трудно бих те забравил. Ти си единственото интересно нещо, случило се на Сивия облак за половин век. — Той помълча. — Не се притеснявай, няма да те издам на властите. Първо, те едва ли ще могат да те спрат да извършиш онова, което си намислил. И, второ, повечето от тези, които уби, си го заслужаваха.
— Благодаря.
— Но нека ти дам един съвет, Гробокопачо.
— Какъв?
— Прав ли съм, че смяташ да се отправиш към Олимп?
— Може би.
— На твое място бих внимавал.
— О?
Старецът кимна.
