хазартни играчи отъркваха рамене с консервативно облечени бизнесмени, мрачни ловци на глави и убийци обитаваха баровете и свърталищата на наркомани, предприемачи от всички видове постоянно правеха планове как да си поделят милиардите, подслонени в сейфовете и хранилищата на две дузини малки и големи банки.
— Ама че място е този Олимп! — възкликна Силиконовото хлапе, докато той и Ломакс крачеха по тротоара край една от главните пътни артерии. — Погледни тези сгради, Гробокопачо!
— Просто сгради — сви рамене Ломакс.
— Не си ли поразен?
— Спират слънчевите лъчи — Ломакс замълча за миг. — Изглежда като всеки друг граничен свят.
— Граничен свят?
— Между Вътрешната граница и Демокрацията — поясни Ломакс. — Има около петдесет такива.
— Е, аз никога не съм виждал нещо подобно.
— Всеки свят доста прилича на предишния. Този е малко топъл за моя вкус, а и няма да е зле гравитацията да е по-голяма.
— Харесва ми по-леката гравитация — ентусиазирано възкликна Силиконовото хлапе. — Чудесно е да усещаш, че плуваш. — Внезапно той млъкна. — Ти трябва да се приспособяваш всеки път, когато гравитацията се мени, нали?
Ломакс кимна.
— На свят като този човек често стреля над целта.
— Да, не бях помислил за това. — Хлапето се замисли за миг. — Може би ще мога да изобретя няколко чипа, които ще ти помогнат да не усещаш разликата между световете.
— Измисли такъв чип и никога няма да ти липсват приятели.
— Къде отиваме? — попита Силиконовото хлапе, докато гледаше профучаващия вагон по еднорелсова линия над тях.
— Да видим къде е живял Джейсън Коул.
— Човекът с лазера в пръста, нали?
— Точно така.
— А после?
— После ще задам няколко въпроса. Не е необходимо да идваш с мен. Можем да се уговорим да се срещнем някъде.
— И да изпусна шанса да те видя как действаш? — възкликна Силиконовото хлапе, гледайки как два безшумни хеликоптера се надпреварват за единствената площадка на близък покрив. — Няма начин.
— Няма кой знае какво действие в задаването на въпроси.
— А ако не ти отговорят?
Ломакс се отдръпна настрани, а две момчета протичаха край него, стреляйки с оръжия-играчки.
— Коул е мъртъв. Защо да не ми отговорят?
— Може би човекът, живял с него, ще е малко разстроен, че си го убил.
— Не съм го убил аз.
— Може би няма да ти повярват. В края на краищата ти си Гробокопача.
Ломакс се намръщи.
— Ако някой е живял с него, трябва да е знаел и каква работа върши — той запали тънка пура. — В този бизнес излизаш ли прекалено често, идва време, когато не се връщаш.
— Въпреки това ще дойда. Може да ти потрябва малко помощ.
Ломакс вдигна рамене.
— Не е изключено.
Силиконовото хлапе се намръщи, когато минаха покрай хотел с много жизнени среди — изглежда беше специализиран в посрещане на посетители, дишащи хлор.
— Знаеш ли, всеки път, щом си помисля, че съм те притиснал, ти ме нокаутираш с отговора си.
— О?!
— Ти си Гробокопача! Не трябва да търсиш чужда помощ.
— Когато видиш достатъчно разкъсани на парчета мъже, няма да мине много време и ще откриеш, че с радост приемаш всякаква помощ — отговори Ломакс, проверявайки всеки пътен знак, който отминаваха.
— Да, но изглежда нередно…
— Предполагам, че ще излезе кофти видеофилм — съгласи се Ломакс развеселен.
— Точно така, по дяволите — потвърди сериозно Силиконовото хлапе.
— Добре дошъл в реалния свят.
Следващите няколко минути се придвижваха в мълчание, докато булевард „Хектор“ не пресече улица „Елена“. Ломакс лесно се справи с промяната на посоката, но трябваше да подхване Силиконовото хлапе, който никога не се беше качвал на движеща се пътека и почти загуби равновесие.
— Благодаря — измърмори хлапето. — Ще бъде дяволски лош късмет да се убия още в първия си ден в нов свят.
— Не скачай — предупреди го Ломакс. — Просто стъпи с единия крак между линиите, а после се прехвърли върху другата пътна линия.
— Глупав начин за пътуване.
— По-лесен е от извървяването на осем километра.
— Всички ли светове по Границата имат такива неща?
— Почти никой от тях. Всъщност Олимп не е истински град по Границата.
— Картите казват, че е.
— О, той е по Вътрешната граница — съгласи се Ломакс, — но е прекалено устроен, прекалено цивилизован. Истинската Граница се придвижва към Ядрото, а Демокрацията поглъща световете по края.
— Именно това искам да видя. Истинската Вътрешна граница.
Ломакс посочи с палец туристическата агенция, край която минаваха.
— Заповядай!
— Мога да почакам няколко дни.
— Колко успокояващо! — Ломакс провери номера на улицата. — Наближаваме още една смяна на пътните линии. Приготви се.
Този път Силиконовото хлапе се премести почти толкова ловко, колкото и Ломакс, а след няколко минути двамата се озоваха пред хотел „Аполон“.
— Това ли е мястото? — попита Хлапето и огледа сградата от стомана и стъкло насреща.
— Ако информацията ми е вярна.
Силиконовото хлапе се намръщи.
— Кой може да живее в сгради като тази? Няма място да се завъртиш.
Ломакс го погледна развеселен.
— О, не повече от трийсет-четирийсет трилиона хора. Принадлежиш към раса на социални животни, момче.
— Не и аз. Такъв живот би ме подлудил.
Тръгнаха към главния вход. Момчето тъкмо щеше да стъпи във фоайето, когато Ломакс протегна ръка и го спря.
— Какво има? — попита Хлапето.
— Почакай, вече не си на Сивия облак.
Извънземен портиер — червенокож хуманоид, им кимна приветливо и произнесе едносрична команда, която разпръсна енергийното защитно поле на входа.
— Добре дошли в хотел „Аполон“, най-изисканата страноприемница в целия Олимп — каза той на земен език със силен акцент. — С какво мога да ви помогна?
— Дошли сме да видим един приятел — отвърна Ломакс.
— Чудесно — изрече портиерът. — Всеки трябва да има приятели.
— Казва се Джейсън Коул.
