— Уви, Джейсън Коул не е тук в този момент.
— Ще почакаме.
— Няма го вече двадесет и три дни — продължи портиерът. — Може да отсъства още толкова.
— Няма проблем.
— Опасявам се, че всеки ден в полунощ опразваме фоайето. Не можете да го чакате тук.
— Дори не сме си и помисляли — успокои го Ломакс. — Ще чакаме в неговата стая.
— Не е разрешено.
— Разбира се, че е — Ломакс извади пачка едри банкноти и прокара пръсти по тях.
— Едва ли — отвърна извънземният.
— Сигурен ли си? — попита мъжът и отдели две банкноти.
— Почти.
— Колко жалко — Ломакс прибави трета банкнота.
— Освен при специални случаи — отговори извънземният, грабна парите и ги скри в униформата си. — Имате голям късмет, че този е един от тях.
— Кой номер е стаята му?
— Лично аз ще ви заведа там — рече портиерът.
— Не е необходимо.
— Напротив.
— Защо?
— Защото ако не се нуждаете от мен, за да влезете в стаята на Джейсън Коул, тогава не мога да ви оставя да се скитате из коридорите на нашия хотел без позволение.
Ломакс се усмихна.
— Ще ви следваме.
— Оттук, моля — прикани ги извънземният и се отправи клатушкайки се към асансьора. Издигнаха се плавно до четиридесет и третия етаж, после излязоха в бавно движещ се коридор и минаха покрай няколко стаи, докато стигнат до търсената от тях.
— Тук е. — Портиерът изчака сензорите на вратата да разпознаят дланта и ретината му. Накрая произнесе кода на собствения си език и вратата се отвори, откривайки вътрешността на малък апартамент. — Сега ви оставям. Но трябва да ви предупредя, че ще наредя на охраната да следи всичките ви действия от момента, в който излезете от апартамента на Джейсън Коул.
Ломакс кимна.
— Не бих и очаквал друго от най-изискания хотел в цял Олимп.
Извънземният оголи зъби в усмивка.
— Само един въпрос — извика мъжът, тъкмо когато портиерът се канеше да излезе.
Ломакс му подаде още една банкнота.
— Кой е работодателят на Джейсън Коул?
Извънземният погледна парите с почти човешка тъга.
— Не знам, господине.
— Жалко — Ломакс върна банкнотата обратно в един от многобройните си джобове.
Той и Хлапето влязоха в стаята и миг по-късно вратата се затвори след тях.
— Е — въздъхна той, — нека видим какво можем да научим за покойния господин Коул.
Ломакс влезе в спалнята и провери гардероба. Вътре имаше два доста крещящи костюма и нищо друго. В тоалетката имаше бельо, но три от четирите чекмеджета бяха празни. Банята сякаш никога не бе ползвана, а в аптечката нямаше абсолютно нищо.
Върна се във всекидневната, където завари Силиконовото хлапе да проверява библиотеката с холодискове.
— Човекът си е падал по порнографията — заяви Хлапето. — Ако е имал и други интереси, тук нищо не може да го докаже.
— Провери ли кухнята и коридора?
— Да.
— Какво откри?
— В кухнята има само малко бира, а в килера — чифт термични дрехи. Или този свят има невероятна зима, или той посещава планета, доста по-студена от тази.
Ломакс провери още веднъж стаите, прегледани от Силиконовото хлапе.
— Доколкото разбирам — заключи накрая той, — използвал е този апартамент за пощенски адрес или за някоя случайна нощ на тази планета. — Погледът му попадна върху компютърен екран, вграден в стената. — Добре, нека проверим пощата. — Отиде до екрана. — Компютър, включи се.
— Включен — отговори металически глас.
— Моля да ми дадеш цялата поща, която си получил, откакто за последен път те включих.
— Има осемдесет и седем пратки, господин Коул.
— Елиминирай рекламите.
— Има две пратки, господин Коул.
— Прочети по-старата.
— Отваряне… „Веднага след като се сдобиеш с доказателство, че задачата ти е приключила успешно, лично ми докладвай в офиса, а плащането ще се извърши по обичайния начин.“
— Кой е подписал писмото?
— Няма подпис.
— Има ли обратен адрес?
— Не.
— Чудесно — измърмори Ломакс.
— Радвам се, че сте доволен — обади се компютърът.
Ломакс изкриви лице в неразбираема гримаса.
— А сега прочети второто писмо.
— „Скъпи господин Коул, с настоящото ви уведомяваме, че сте надвишили вашия кредитен лимит от две хиляди и петстотин кредита. Докато не погасите дълга си, не можем да ви обслужваме. Моля да предприемете необходимите мерки за превеждане на парите на нашата сметка №30337, Първа планетарна банка на Олимп. Благодаря за вниманието и своевременното плащане.“
— Има ли подпис?
— Управителят.
— Има ли обратен адрес?
— Синия павилион, улица „Ахил“ №37.
— Благодаря. Изключи се.
— Това ли е следващата ни спирка? — попита Силиконовото хлапе.
— Така мисля — отвърна Ломакс. — Забеляза ли нещо необичайно в текста на първото писмо?
— Не. Само че и преди е работил със същия човек.
— Звучеше официално. Като че ли този, който го е писал, е бизнесмен и организира такива задачи през цялото време.
— Вероятно това и прави — съгласи се Хлапето. — В края на краищата, убиването е бизнес като всеки друг.
Ломакс поклати глава.
— Нямах това предвид.
— Тогава не разбирам.
— Имам чувството, че моят работодател е изправен пред напълно професионална организация, която извършва убийства всекидневно. Плащане „по обичайния начин“, и то в офиса? Това е последното място, където някой би пожелал един убиец да търси парите си — освен ако бизнесът ти не е да наемаш убийци.
— Това не ни обяснява, обаче, дали този човек е посредник или той е възложил поръчката.
— Знам.
— И какво ще правим сега?
