— Прави каквото искаш. Никой не те задържа.
— Защо имам чувството, че искаш да се отървеш от мен?
— Виж, доведох те тук. Това би трябвало да ти е достатъчно. Оттук нататък може да стане опасно.
— Способен съм да се грижа за себе си. Не е нужно ти да ме защитаваш.
— Нямам такова намерение. Просто не искам да ми се пречкаш.
— Ама че го каза! — възкликна Силиконовото хлапе. — Мислех, че сме приятели.
— Приятелството е несъвместимо с работата, която върша.
— А мъжа, за когото работиш? — настоя Хлапето. — Говориш за него като за приятел.
— Ледения? Той е тридесет и пет-четиридесет години по-стар от мен. Не знам дали аз ще доживея до толкова.
— Ледения? — повтори Хлапето. — Ти работиш за него?
— Да.
— Защо се нуждае от теб? Та той е победил Оракула!
— Вече е старец и накуцва. Ако кракът въобще е негов. Аз лично предполагам, че е протеза. — Ломакс помълча малко. — Според него той не я е победил. Смята, че е имал късмет да остане жив.
— Не, победил я е! — рече категорично Силиконовото хлапе. — Всеки знае историята — едва сдържаше ентусиазма си. — Само си представи — Ледения! Какво не бих дал да се срещна с него! Всичките ли истории, които разправят за него, са истински?
— Вероятно не.
— Казват, че е убил Оли Трите юмрука, че е открил Гадателката, когато стотици ловци на глави не са могли, и…
— Говори по-тихо и се успокой — прекъсна го развеселено Ломакс. — Или оркестърът ще те даде под съд за нелоялна конкуренция.
— Съжалявам. Но Ледения! Той е един от моите герои… Как изглежда?
— Дебел плешив старец, който накуцва. Но му отдавам заслуженото: много е печен. Нищо не му убягва.
— Защо работиш за него? Мислех, че от всички мъже по Границата Ледения е последният, който ще наеме човек като теб.
— Хората остаряват, Хлапе, дори и Ледения. Сервитьорката се върна с техните питиета, а миг по-късно към тях се приближи управителят.
— Предадох вашето съобщение, господин Ломакс.
— И?
Мъжът вдигна рамене.
— Сега всичко зависи от господина, с когото искате да говорите.
Ломакс кимна.
— Добре. Ти направи каквото можа.
— Още нещо…
— Да?
— Тук всички спазваме правилата, а Олимп е цивилизована планета. Законът се прилага стриктно. Ако се стигне до насилие, ще е голямо нещастие за всички замесени страни това да стане в Синия павилион — той погледна многозначително към камерите за наблюдение, които висяха над всяка маса.
— Ще го имам предвид.
— Благодаря, господин Ломакс.
Мъжът се оттегли към кухнята, а Ломакс отпи от своя сок и се намръщи.
— Нещо не е наред ли? — попита Силиконовото хлапе.
— Опитвал съм го и преди — някакъв вид мутирал цитрусов плод от системата Алтаир. Вероятно струва повече от твоето шампанско, но не мога да го изпия — той бутна чашата към средата на масата. — Искаш ли?
Силиконовото хлапе поклати глава.
— Ще се придържам към това, което поръчах, благодаря.
— Както искаш.
Хлапето на един дъх преполови чашата си.
— Добро е.
— Пил ли си шампанско преди?
— Разбира се — защити се Хлапето. — Много пъти.
— Да, пролича си от начина, по който го глътна набързо. — Внезапно Ломакс се напрегна. — Разходи се, Хлапе!
— Какво?
— Чу ме.
— Защо? Какво има?
— Мисля, че ще имам посетител — обясни Ломакс, вперил поглед в елегантен мъж на средна възраст, който си проправяше път към тяхната маса.
— Предпочитам да остана.
Ломакс го изгледа.
— Добре. Но няма да казваш нито дума, няма да оспорваш нищо, което казвам, и няма да правиш резки движения.
— Дадено.
Ломакс изучаваше приближаващия се мъж. Беше среден на ръст, с педантично поддържани сива коса и мустаци, светлосини очи и орлов нос. Джобът му беше издут, но той и не опитваше да го прикрие. Ако там имаше оръжие, твърде трудно би могъл да го извади.
— Вие сте господин Ломакс, нали? — Мъжът спря до празния стол.
— Точно така. А това е моят партньор — господин…
— Силиконовото хлапе — вметна младежът.
— Не мисля, че съм чувал за вас, господине.
— Ще чуете — отговори Хлапето.
— Аз съм Мило Корбеккиан. Мога ли да седна?
— Заповядайте — покани го Ломакс.
Корбеккиан се настани.
— Имате ли нещо против да запуша?
— Моля.
Елегантният мъж запали тънка пура, а Ломакс сбърчи нос.
— Съдържа лек стимулант — обясни Корбеккиан. — Миризмата е неприятна за околните. Ще я загася, ако искате.
— Както желаете — отговори Ломакс. — Мога да я понеса, щом вие можете.
— Тогава с вашето любезно позволение ще продължа да пуша — Корбеккиан се отпусна назад. — Както разбирам, вие сте познат на Джейсън Коул.
— Точно така.
— Скъпият Джейсън — Корбеккиан махна на минаващ сервитьор да му донесе питие. — Последния път, когато го видях, тръгваше за някакъв малък свят по Вътрешната граница. — Той направи пауза. — Как я кара?
— Както повечето трупове, предполагам.
— Горкото момче — Корбеккиан не показа нито изненада, нито съжаление.
— Никога не изпращайте момче да върши мъжката работа.
— О?
— Нямаше никакъв шанс срещу Ледения — Ломакс впери поглед в него. — Нито другите трима, които сте изпратил.
— Какви други трима? — попита невинно Корбеккиан, докато оставяха питието му на масата.
— Господин Корбеккиан, никога няма да стигнем до задоволително споразумение, ако не свалим всички карти на масата. Знам, че сте изпратил четирима души да убият Ледения и всичките са погребани на
