— От време на време подочувам това-онова от хората, които се отбиват тук.
— Какво си чул?
— О, не обръщам внимание на подробностите. Пък и хората са склонни да преувеличават. Но не го описват като приятно място.
— Ще го имам предвид. — Ломакс тръгна към вратата.
— Мога ли да ти продам чифт ботуши, докато си още тук? — извика старецът след него. — А може би нов кобур за всичките тези оръжия?
— Може би следващия път.
— Хора с твоята професия обикновено не живеят достатъчно дълго, за да има следващ път — рече старецът поразвеселен. — Това е второто ти посещение тук, така че вече живееш назаем.
— Следващия път — повтори Ломакс и излезе на улицата. Нийл го чакаше и веднага отвори вратата.
— Разбрахте ли това, което искахте? — попита той.
— Вероятно. — Ломакс се настани на седалката. — Поне знам къде трябва да отида сега.
— Къде?
Мъжът го погледна и се усмихна.
— На друго място.
Стигнаха до космодрума, без да продумат повече. Там Нийл спря колата.
— Сигурен ли сте, че не искате да ме вземете?
— На Сивия облак ще живееш по-дълго.
— А аз си мислех, че е важно какъв живот водиш — отвърна саркастично Нийл.
— Излъгали са те.
Младежът излезе от колата и се запъти към товарната площадка, докато Ломакс влизаше през главния вход.
Сивокосата жена, която му отказа помощта си по-рано, го изгледа, но под омразата той като че ли видя известно самодоволство, кратък триумфиращ поглед, преди маската да го прикрие.
Ломакс бавно се приближи до вратата, водеща към пистата за приземяване, като се оглеждаше внимателно. Двама механици в оловни костюми носеха предпазливо малък пакет плутоний за гориво на архаичен кораб, движещ се все още с атомен реактор. А друг екип от трима мъже поправяше няколко пукнатини и дупки на съседна площадка. Всичко останало изглеждаше напълно спокойно и безлюдно. И тогава с крайчеца на окото си, той улови кратко движение на покрива на един от хангарите. Обърна глава натам, но не забеляза нищо необичайно.
Запали пура, мързеливо се облегна на стената и продължи да оглежда площадките. Минута по-късно слънцето се отрази в нещо метално на покрива на съседен хангар.
Приближи се до видеофона, избра едно произволно име от указателя и се запъти към сивокосата жена.
— Обадете се на Джонатан Стърм и му предайте, че Гробокопача е тръгнал към него — каза й и се запъти към централния вход, преди тя да успее да отговори или откаже. — Има време до мръкване, за да оправи нещата си и да се помири с бога, на когото се кланя.
Отиде право при колата, влезе вътре и зачака Нийл. Той се върна от товарната площадка, носейки кашон с компютърни части.
— Мислех, че вече сте тръгнал — изненада се младежът.
— Промяна на плановете. Имаш ли кораб?
Нийл го погледна развеселен.
— Откъде да имам космически кораб?
— А родителите или работодателят ти?
— Да, шефът има малък кораб за четирима души.
— Тук?
— Да. В един от хангарите.
— Ще ти разрешат ли да го изкараш на площадката за приземяване?
— Предполагам.
Ломакс отдели пет едри банкноти.
— Ще се мръкне след три часа. Изкарай го тогава.
— Щом разберат, че съм ви помогнал, ще ме арестуват.
Ломакс поклати глава.
— Ще имаш достатъчно време да си изфабрикуваш алиби. Почти всички ченгета на планетата ще ме чакат в къщата на Джонатан Стърм.
— Стърм? Какво имате против него?
— Нищо — отвърна Ломакс. — Никога не съм го виждал.
— Тогава защо…
— Просто направи, каквото ти казвам, ясно ли е?
Нийл се втренчи в него.
— Да разбирам ли, че ви причакват в засада? — попита той накрая.
Ломакс кимна.
— Ще ми помогнеш ли?
— Не мога да повярвам, че някой като вас не може да се справи с тях.
— Вероятно мога — съгласи се Ломакс. — Но никой не ми плаща за това, а когато ти се налага често да рискуваш живота си, осъзнаваш колко ценен всъщност е той. Ако трябва да си проправя път със стрелба до кораба си, ще го направя. Но ако има по-лесен начин, ще го използвам. — Той замълча за миг. — Трябва да се скрия до мръкване, тогава ще имам нужда от тебе да изкараш кораба. — Вгледа се в младия мъж. — А сега — ще ми помогнеш или не?
— Да, ще ти помогна, Гробокопачо.
— Добре.
— Но при едно условие — добави Нийл.
— О?
— Вземи ме със себе си. Писна ми от тая планета.
— Вече ти казах…
Нийл му върна парите.
— Това е моята цена.
Ломакс се намръщи.
— Добре, ще те взема — каза накрая.
3.
Нийл изтегли всичките си пари от банката, след това паркира колата в едно усамотено място, където изчакаха да се стъмни. После се върнаха на космодрума. Нийл отиде при хангара и поиска да изкарат кораба на работодателя му на подсиления паваж за излитане. Докато компютърът чакаше разрешение за излитане, младият мъж изскочи от пилотската кабина и спря първия човек от охраната, който му се изпречи.
— Нещо не е наред! — задъхано произнесе той.
— Какво?
— Някой се крие в товарната част на кораба ми — компютърът отбеляза увеличено тегло. Зърнах го с крайчеца на окото си. Целият е облечен в черно.
— Отдалечете се от кораба — инструктира го човекът от охраната. — Оттук го поемаме ние.
Ломакс ги наблюдаваше, скрит в тъмнината, докато се увери, че цялата охрана е наобиколила кораба, изкаран от Нийл. После безшумно притича до собствения си кораб, където завари младежа.
— Нищо работа — ухили се Нийл, а Ломакс произнесе кода за отваряне на люка, без да се задейства алармената система на кораба.
— Хайде, да тръгваме — Той влезе вътре. — Щом включа двигателя, те ще разберат, че са пратени за зелен хайвер. Избирай си място, затягай колана и стискай палци нито един кораб да не приближава
