гробища, ала щом кацнеше на някоя планета, беше само въпрос на време някой наистина да отиде в гроба.
Личността му не се промени много, той все така не се усмихваше и не се гордееше с майсторството си — странно отношение за човек с неговата професия. И все така не му липсваха клиенти. Избираше си само тези, които му бяха интересни. Така се стигна и до работата му за Ледения, превърнал се почти в жива легенда по Вътрешната граница, където повечето легенди умираха точно когато някой ги признаеше за такива.
Не знаеше много за Ледения (като всеки друг), но му бе известно, че преди време се е опълчил срещу Гадателката, също и срещу Оракула, и е оживял да разказва за това — факт, с който никой друг не можеше да се похвали. Мислеше си, че Ледения ще е последният по Границата, който ще се нуждае от защита, тъй че когато предложението дойде, прие поръчката само защото му бе интересно. По онова време не знаеше, че тази работа ще го принуди да се върне на Сивия облак, но дори и да знаеше, нямаше да е от значение.
Когато корабът му забави до субсветлинна скорост и водният свят се появи на екрана, той провери своя арсенал, избра онези оръжия, които според него щяха да са му най-полезни в местната обстановка, и поиска разрешение да се приземи върху малкия космодрум на единствения континент.
— Моля, идентифицирайте се! — каза металически глас, преодолявайки атмосферните смущения.
— Тук е „Миротворец“, с командир Феликс Ломакс, преди пет дни напуснах Последен шанс.
— Разрешението отказано!
— Защо?
— Вие сте Феликс Ломакс, познат също като Гробокопача, нали?
— Да, така ме наричат.
— Има девет издадени заповеди за арест на ваше име, всяка с обвинение в убийство.
— Още една причина да искате да ме хванете — отговори Ломакс.
— Тук няма нито един човек, който може да ви арестува против вашата воля, Гробокопачо. Предполагам, че не сте дошъл да се предадете сам на властите.
— Правилно предположение.
— Тогава разрешението се отказва. Ако се опитате да се приземите на Сивия облак, ще стреляме по вашия кораб и ще го унищожим преди да кацне.
— Един момент — каза Ломакс и прекъсна връзката. Накара компютъра да сканира космодрума и заобикалящата го местност, търсейки оръдия. Не откри нито едно. Както и очакваше, този слабо населен свят не разполагаше с отбранителни съоръжения.
— Добър опит, Сив облак — каза мъжът в черно, когато включи отново радиото. — А сега ми дайте координати за кацане.
— Отказвам!
— Приземявам се независимо дали ви харесва или не. Ако не ми дадете координати, по-добре очистете небето или рискувате сблъсък над площадката за кацане. Тук е „Миротворец“, край.
Корабът излезе от орбита, влезе в елиптичната траектория към космодрума и двайсет минути по-късно докосна земята. Като кацна, Гробокопача накара корабните сензори да сканират района за въоръжен персонал. Понеже такъв нямаше, активира множество защитни средства и най-накрая излезе през люка. Ботушите и холограмата на мъртвеца се намираха в кожената раница, преметната през лявото му рамо.
Вървя около километър, мина покрай два малки хангара и стигна до главната сграда за контрол на трафика и пътниците. Вътре работеха четирима чиновници — един мъж и три жени; никой не го погледна и не показа, че забелязва присъствието му, докато не се прокашля да прочисти гърлото си — трима от тях потрепериха нервно. Той приближи до четвъртия — сивокоса жена, и застана пред нея.
— Да? — изрече тя студено.
— Нуждая се от транспорт до града.
— Приличам ли ви на шофьор? — поиска да узнае тя.
— Ако не намеря друг, и вие ще свършите работа.
— Оставете ме на мира, господин Ломакс. Не искам да имам нищо общо с вас.
— Познавам ли ви?
— Не, но аз ви познавам — отговори жената, а в очите й се четеше омраза.
— Тогава ми кажете къде мога да намеря транспорт до града и повече няма да ви се налага да ме гледате.
— Не бих ви помогнала дори да умирахте насред улицата.
Той я изгледа продължително.
— Както искате — каза накрая. — Но преди да тръгна, налага се да изтъкна, че ако някой пипне кораба ми, ще последва експлозия и ще заличи космодрума и всичко останало в радиус от три километра.
После се обърна и излезе през главния вход. Паркингът беше почти празен — населението на планетата бе малко, а и търговията не бе съвсем оживена. Докато стоеше с ръце на кръста и се чудеше какво да предприеме, се появи малка кола. Той приближи до нея, преди шофьорът да успее да излезе, и отвори вратата откъм пътническото място.
— Какво има? — извика шофьорът, млад човек на не повече от двадесет години.
— Ще ти платя петдесет кредита, ако ме закараш до града — отговори Ломакс.
— Как пък не! — отсече младият мъж. — Дошъл съм за пратка компютърни части.
— Тя може да почака.
Ломакс седна до шофьора, извади звуков пистолет и го насочи към него.
— Това не беше молба — каза спокойно.
— Кой сте вие? — настоя шофьорът. — За какво, по дяволите, е всичко това?
— Просто един човек, който има нужда от транспорт до града. А сега, тръгвай!
— Защо не вземете въздушно такси? — попита младият мъж, докато обръщаше колата.
— Не знаех, че имате такива тук.
— Имаме. Мога да ви откарам до техния хангар.
— Не искам да те затруднявам. Просто карай.
Младият мъж го изгледа и внезапно изражението му се промени.
— Вие сте онзи, нали?
— Кой?
— Гробокопача.
— Някои ме наричат така.
— По дяволите! — възкликна младежът, като се хилеше и удряше с ръце по кормилото. — Самият Гробокопач в моята кола! — Той се обърна към Ломакс. — Защо сте тук?
— По работа.
— Кого ще убиете?
— Никого.
— Можете да ми кажете — настоя младежът. — С вас съм.
— Дошъл съм просто да поговоря с местния обущар за един чифт ботуши.
Младият човек изсумтя презрително.
— Хайде де, Гробокопачо, искате да повярвам, че сте изминал целия този път до Сивия облак само за чифт ботуши?
— Все ми е едно какво си мислиш. Просто ме откарай в града — Ломакс замълча за миг. — Но първо все пак трябва да тръгнеш.
Младият мъж подкара колата и миг по-късно вече се движеха по път, успореден на океанския бряг.
— Чудех се дали някога ще се върнете.
— Прекалено си млад, за да ме помниш.
— Бях на дванайсет при последното ви посещение — отговори шофьорът. — Видях ви да побеждавате деветима наведнъж. — Той замълча, после протегна ръка. — Казвам се Нийл. Нийл Кеймън.
Ломакс погледна ръката, после я пое за секунда.
— Аз съм Феликс Ломакс.
Нийл поклати глава.
