Майк Резник
Перфектен убиец
На Каръл, както винаги
И на Ан Гроел
и Дженифър Хърши
за подкрепата и търпението
Пролог
На километър и половина под искрящите върхове на Делурос VIII, столицата на разпрострялата се надлъж и шир Олигархия на човечеството, двама души прекосяваха с подвижна пътека един дълъг, слабо осветен коридор. Гласовете им отекваха в празното пространство. Единият беше облечен в сиво, другият в бяло. Двамата преминаха през една врата, след това през още четири.
— Чудя се как ли изглежда — замислено каза мъжът в сиво.
Облеченият в бяло сви рамене:
— Стар и болен.
— Зная, но съм виждал толкова много негови холографии, от времето когато е бил… нали се сещаш.
— Когато е бил най-известният убиец в галактиката ли? — попита другият иронично.
— Повечето му убийства са били законни.
— Така се говори.
— Явно не мислиш, че е истина — каза мъжът в сиво.
— Не. Просто ми е ясно как тръгват слуховете.
Подвижната пътека ги отведе до един контролен пункт и те спряха, докато сканират значките им за самоличност и ретините. След като продължиха, спряха за още една проверка на петдесетина метра.
— Налага ли се да правим това? — попита мъжът в сиво.
— Най-богатите мъже и жени на Олигархията са тук долу, безпомощни — отвърна другият. — Напълно беззащитни са — а никой не става толкова богат, без да си спечели врагове, повярвай ми.
— Зная — мъжът в сиво посочи към следващите два пропуска. — Просто се чудех дали ще трябва да минаваме през контролна станция на всеки четиридесет-петдесет метра.
— Със сигурност.
— Точно от това се опасявах.
— Пиши си го в сметката — каза мъжът в бяло.
След още сто и осемдесет метра коридорът се разклони и те се насочиха по пътеката, която свиваше надясно. Вратите бяха по-нагъсто, както и контролните станции, но накрая двамата спряха пред една врата, която по нищо не се различаваше от другите.
— Стигнахме — каза мъжът в бяло, докато скенерът над вратата проверяваше ретината му и отпечатъка от ръката.
— Нервен съм — промърмори мъжът в сиво, докато вратата се плъзваше в стената, точно колкото да могат да преминат.
— Процедурата е съвсем проста.
— Но той не знае кои сме.
— И какво от това?
— Ами ако и така си е щастлив? Ако го ядосаме? Ако убива хора, понеже го безпокоят?
— Ако беше в състояние да убива хора, нямаше да е тук — сряза го мъжът в бяло. — Светлина!
Стаята веднага се изпълни с бледа синя светлина.
— Не може ли да е по-светло? — попита мъжът в сиво.
— Не си е отварял очите от един век — отвърна спътникът му. — Стаята ще изчака, докато зениците му се адаптират, след което ще стане по-светло.
Той мина покрай поредица вградени в стената камери, като преглеждаше номерата им. Спря се.
— Камера 10 547.
Една от камерите бавно се подаде от стената в цялата си дължина от два метра и половина. Двамата мъже едва различиха формата на човешко тяло под полупрозрачната покривка.
— Джеферсън Найтхоук — каза замислено мъжът в сиво. — Самият Джеферсън Найтхоук. — Замълча за момент. — Не е това, което очаквах.
— Нима?
— Мислех, че от него ще стърчат всевъзможни жици и тръбички.
— Би било много примитивно — изсумтя мъжът в бяло. — Има три контролни устройства, вградени в тялото му. Това е напълно достатъчно.
— А как диша?
— В момента диша.
Мъжът в сиво се взря да различи някакво движение.
— Нищо не виждам.
— Диша толкова бавно, че само компютърът може да го отчита. Дълбокият сън максимално забавя метаболизма; но не го спира, иначе тук долу щяхме да имаме тридесет хиляди трупа.
— Сега какво ще правиш?
— Вече го правя — каза мъжът в бяло. Той се приближи към камерата с тялото и постави ръката си върху скенер, докато отпечатъците му бъдат разпознати. От стената изненадващо се появи клавиатура, върху която той набра някакъв код.
— Колко време ще отнеме?
— За теб или мен, вероятно минутка. За хората, които държим тук долу, може би четири-пет минути.
— Защо толкова дълго?
— Преди всичко, защото ако не умираха, нямаше да са тук. Намират се в такова крехко състояние, че им е нужно повече време, за да реагират на външни влияния.
Мъжът в бяло вдигна очи от тялото.
— Не един човек е умирал от шока при събуждането.
— А той ще умре ли?
— Едва ли. Като се има предвид, че сърдечният му пулс е почти нормален.
— Добре.
— Все пак ако бях на твое място, щях да бъда нащрек, след като се събуди окончателно.
— Защо? Нали каза, че няма да умре и че е прекалено болен, за да представлява заплаха, дори и да има лоши намерения. Къде е проблемът?
— Виждал ли си някога човек в напреднал стадий на аплазия?
— Не — призна мъжът в сиво.
— Не са много привлекателни. Меко казано.
И двамата останаха безмълвни, докато тялото пред тях постепенно започна да придобива цвят. След две минути полупрозрачното покривало се плъзна в стената. Изпод него се разкри съсухрен мъж, чиято плът беше отвратително обезобразена от ужасна кожна болест. На места се виждаха части от оголени скули, лъскави и бели, през кожата на ръцете се подаваха ставите. Дори там, където кожата не беше засегната, като че ли имаше нещо ужасно, което пълзи по нея и я обезцветява.
Мъжът в сиво се извърна от погнуса, след което се насили да погледне отново. Очакваше въздухът да мирише на разлагаща се плът, но той остана чист и филтриран.
Най-накрая клепачите потрепнаха, веднъж, втори път, след което бавно се отвориха. Очите бяха светлосини, почти безцветни. Болният остана неподвижен цяла минута, след което се намръщи.
— Къде отиде Акоста? — дрезгаво проговори най-накрая.
— Кой е Акоста? — попита мъжът в сиво.
— Лекарят ми. Преди минута беше тук.
