Перфектен убиец

— И двете.

— А войник?

— Преди много време.

— Ами извън закона? — попита Найтхоук.

— Предавам се — каза Киношита. — Какво извън закона?

— Бил ли си извън закона?

— Зависи кого ще попиташ — отговори Киношита. — Никой съд не ме е осъдил за нищо.

— Как стана така, че започна да работиш за Маркус Динисен?

— Той има много пари за харчене. Аз имам нужда от много пари. Съвсем естествено е, че сме се събрали.

— Кога приключва твоята работа?

Киношита се загледа в главата на един Огнен гущер, чиито невиждащи очи също бяха насочени към него.

— Скоро.

Младият човек се намръщи недоволно.

— Колко скоро?

Киношита въздъхна.

— Ами, може да дойда с теб до Границата за седмица-две, докато се установиш, но след това само бих ти пречил. Човекът, когото издирваш, едва ли ще дойде да ти се представи. Имаш много работа и колкото по-скоро започнеш, толкова по-добре. — Киношита отпи от питието си. — Границата е толкова пуста, колкото е пренаселена Олигархията. Почти невъзможно е да убегнеш на всички там. Те отдалеч виждат кой идва.

— Мен изобщо няма да ме забележат — отсече Найтхоук. — Ще пътувам с кораб, после ще се приземя.

— Казах го образно. — Найтхоук не изглеждаше много убеден. — Виж — продължи Киношита, — оказах се прав за питиетата. Повярвай ми, и за това съм прав. Само ще ти преча.

— Ако аз съм човекът, който се налага да свърши мръсната работа, би трябвало да мога да вземам някои решения.

— Щом тръгнеш на мисията си сам, ти ще вземаш всичките решения — увери го Киношита.

— В такъв случай би трябвало аз да реша дали да продължа сам или не.

— Не искам да споря с теб — каза Киношита. — Половувахме добре, вечеряхме добре. Ще говорим за това по-късно.

„Само да знаех как по-тактично да ти обясня, че теб можем да те жертваме, но мен не.“

Найтхоук сви рамене и кимна в знак на съгласие.

— Добре. По-късно.

Младият човек възнамеряваше да поръча по още едно питие, когато Синия с шестте пръста внезапно се приближи към масата.

— Здравей, Ито! — каза той с дълбокия си басов глас. — Видях те като влезе. Къде, по дяволите, се запиля напоследък?

— Ами, тук-там — отвърна неопределено Киношита.

— Последното, което чух, беше, че стреляш някакви негодници в Пръстена.

— Отказах се — отвърна Киношита. — Реших, че ми харесва идеята да доживея до старини.

— Да, съвсем не е зле да прехвърлиш четиридесетте — съгласи се Синия с шестте пръста. Той се обърна и се втренчи в Найтхоук. — Кой е приятелят ти? Изглежда ми познат, но не мога да се сетя.

— Казва се Джеф — усмихна се Киношита.

Найтхоук протегна ръка и Синия уви шестте си пръста около нея.

— Драго ми е, Джеф. Бил ли си друг път тук в Границата?

— Не — отговори Найтхоук.

— Е, ако си поне наполовина като приятеля си, ще се оправиш без никакъв проблем — втренчи се в него Синия. — Дявол да го вземе! Мога да се закълна, че съм те виждал някъде преди.

Той се замота наоколо да поздрави другите посетители. Киношита се обърна към Найтхоук.

— Някоя стара холография, сигурно — предположи той. — Почти мога да позная кога и къде, защото преди да навършиш двадесет и три ти носеше огромни, извити нагоре мустаци. Не си приличаше много, но изглеждаше с десет години по-възрастен.

— Не съм бил аз на холографията — отговори Найтхоук. — Бъркаш ме с него.

— Ти си него, в известен смисъл — каза Киношита. — След като вече поработих с теб, в много отношения.

Найтхоук поклати глава.

— Той е стар човек, умира от ужасна болест. Аз съм млад и целият ми живот е пред мен. Веднъж да приключа с тази работа на Солио II — имам много места да посетя и много неща да свърша.

— Какви неща? — попита Киношита.

Найтхоук чукна с показалец по главата си.

— Тези неща може да ми изглеждат истински, но зная, че не са моите спомени. Ще ги заменя с истински. Там отвън има цяла галактика за откриване и толкова много за преживяване.

— Изглежда сериозно си мислил за това.

— Ами, работил съм цял живот — всичките ми четиридесет и осем дни. — Найтхоук се усмихна неловко при елементарния си опит за хумор. — Нямам търпение да дойде първата ми ваканция. — Той спря замислено. — Въпреки че засега само ще поспя една нощ, без да съм включен в Образователен диск.

— Налагаше се — отвърна Киношита. — Отгледан си противоестествено за един месец, вместо за двадесет години живот. Не можехме да те изпратим на мисия без никакви знания и без социални умения. По дяволите, дори нямаше да можеш да говориш, ако не бяха Дисковете!

— Зная и съм благодарен за това — каза Найтхоук. — Но все пак аз ще заживея моя живот, веднага щом спася неговия. — Той се огледа из стаята, над закачените на стената глави, след това отново погледна Киношита.

— Искам да го видя преди да тръгна.

Киношита поклати глава.

— Може и да не оживее, ако го събудим пак — това няма да стане преди да открием лекарство.

— Няма нужда да говоря с него — настояваше Найтхоук. — Просто искам да го видя.

— Казват, че изглежда отвратително.

— Не ме интересува. Той е единственият ми роднина.

— Няма да ти позволят, Джеф. Защо не отложиш за след като си свършиш работата и след като учените намерят начин да го излекуват?

— Учените не са направили никакъв прогрес в последния век. Тогава как да се надявам, че ще открият лек сега?

— Казаха ми, че са близо. Просто прояви малко търпение.

Найтхоук поклати глава.

— Нямам нито майка, нито баща. Имам само него.

— Но не е толкова просто, нали? — каза Киношита.

— Защо мислиш така?

— Защото вече ти казах колко неприятно преживяване ще е да го видиш. Кажи ми, каква е истинската причина?

— Искам да видя какво ме очаква, ако не открият онова лекарство.

— Има достатъчно неща, за които трябва да мислиш, Джеф. Няма нужда непрекъснато да си представяш какво може да ти причини тази болест.

— Какво ще ми причини.