—
— И предполагам, нямаха връзка с убиеца, чийто атентат успя?
— Доколкото знаем, не — съгласи се Ернандес. — И двамата бяха от групировката на фанатиците. Е, от различни групировки. Единият искаше с атентата да увеличи продажбите на книгата си, която иначе беше пълен провал. Другият смяташе, че Трилейни и цялата му администрация са марионетки на някаква чуждоземна раса и се подготвят да подчинят планетата на жестоките си господари.
— Някой от тях да е жив? — попита Найтхоук.
Ернандес поклати глава.
— И двамата бяха екзекутирани. Освен това, както вече казах, те действаха сами — и бяха луди. Последният беше прецизно подготвен политически атентат.
— И не са оставени никакви следи?
— Никакви.
— Ами — каза Найтхоук замислено, — няма смисъл да се съмняваме в обкръжението на Трилейни или в личните му приятели, поне не на този етап. Те ще отрекат всичко, независимо дали казват истината или не, а и не смятам, че имам правомощия… как да кажа… да
— Не, опасявам се, че не.
— Жалко — Найтхоук проследи погледа на Ернандес, видя, че се е спрял на почти недокоснатия му коняк и се насили да отпие още една глътка. — Ами, очевидно, Трилейни е бил убит от наемен убиец. Кой е най-вероятният?
Ернандес отново се усмихна.
— Нещо смешно ли казах? — попита Найтхоук.
— Съвсем не. Просто се радвам, че разсъждаваш като Перфектния убиец.
Найтхоук въздъхна и върна чашата си в края на бюрото.
— Добре. Кого преследвам?
— След малко ще ти кажа името му — каза Ернандес. — Но първо, искам да изясня, че не го обвинявам в убийство. Не казвам, че той е дръпнал спусъка. — Той направи пауза. — Но тук убийците и бандитите се познават. Дори да не го е извършил самият той, то несъмнено е дал съгласието си на този, който го е извършил.
— Добре — каза Найтхоук. — Кой е той?
— Чувал ли си за маркиз Куинсбъри?
Найтхоук поклати глава.
— Не.
— Той е най-опасният човек в радиус от стотици — може би хиляди — светлинни години — каза Ернандес, не без нотка на възхищение. — Без тук присъстващите, надявам се. Както и да е, въоръжен или не, не би могъл да имаш по-труден противник. Освен това, той управлява престъпната си империя удивително добре.
— Имате ли представа къде може да е? — попита Найтхоук.
— Зная точно къде се намира.
Найтхоук се намръщи.
— Тогава защо не сте…
— Не е толкова просто — прекъсна го Ернандес. — Не само, че повечето светове от Границата имат безразборни закони, ако изобщо имат такива, но и почти никой от тях няма договор за екстрадиране с другите. Затова е пълно с наемни убийци.
— Значи е на някой свят, от който не могат да го екстрадират?
— Намира се на една планета, на която изобщо не е имало човек на реда или какъвто и да било закон. Така е от самото начало преди осем века, когато там за пръв път е стъпил човешки крак.
— Щом нямат никакви закони, би било лесно да се отиде там и да се залови — предположи Найтхоук.
— Ех, младостта със своята импулсивност и увереност! — отвърна Ернандес с усмивка. — Как ми се иска и аз все още да мислех така!
— Добре — каза Найтхоук. — Този път какво пропуснах?
— Най-близките обитаеми планети са на седем светлинни години оттук — през три звездни системи. И „обитаеми“ е силно казано. Става въпрос за планети близнаци, минни светове, наречени Юкон и Тундра. И двете са с почти девствени ледени обвивки. Средната температура през деня варира около минус двадесет градуса по Целзий — и на двете има буквално стотици престъпници, които са абсолютно предани на Маркиза.
— Той на коя планета е?
Ернандес сви рамене.
— Нямам представа. Разпределя времето си между двете.
— Както ги описвате, не ми изглеждат много приятни — отбеляза Найтхоук.
— Неприятни са при хубаво време — каза Ернандес. — При лошо време е много по-зле, но там му е щабът.
— Защо просто не пуснем бомба?
— Защото ще убием хиляди невинни мъже и жени — отговори Ернандес.
Найтхоук сви рамене.
— Е, просто идея.
— Не е много практична.
— Предполагам, че няма начин да се промъкна до него? — продължи Найтхоук. — Искам да кажа, щом контролира планетите, знае кой идва и си отива.
— Ще ти дам документи за самоличност, все едно, че си миньор — каза Ернандес. — С тях би трябвало да те пуснат.
— Интересна ситуация — каза Найтхоук сухо.
— Ситуацията е жестока — поправи го Ернандес. — Затова предприемаме жестоки мерки и плащаме жестока цена. — Той запали друга пура. — Запомни едно: Маркиза е опасен като теб. Ако бях на твое място, бих го застрелял на секундата, щом го видя.
— Не зная как изглежда.
Ернандес отвори чекмеджето на бюрото си и извади едно малко, шарено кубче. Той го огледа, след което го подхвърли на Найтхоук.
— Вкарай това в компютъра на кораба си. Тук са всички данни, които имаме за Маркиза, включително и скорошна холография.
— Благодаря — Найтхоук сложи кубчето в джоба си и погледна Ернандес в очите. — Ако го застрелям веднага, как ще разбера кой е виновен за атентата?
— Ако успееш да го накараш да ти каже, ще бъде много добре — започна Ернандес. — Но, откровено казано, ми се оказва огромен натиск да намеря убиеца. Лично аз, естествено, предпочитам да намеря кой го е наел, след което ще продължим разследването. Но ако искам да запазя работата си, трябва да се съобразявам с политическите правила.
— Дайте им някой, когото да обесят, иначе ще обесят вас? — усмихна се Найтхоук.
— Нещо такова.
— Има ли нещо друго, което трябва да знам? — попита Найтхоук.
— Вероятно — каза Ернандес. — Ако се сетя за нещо, ще ти го изпратя на кораба.
Найтхоук се изправи, Ернандес също.
— Тази нощ ще бъда в орбита около Солио, за да можете да се свържете, ако се сетите за нещо. — Той направи пауза. — Да разбирам ли, че координатите и звездните карти са в кубчето?
Ернандес кимна.
— Благодаря, че ме приехте — каза Найтхоук. — Ще ви докладвам, когато мога.
— Успех — каза Ернандес и Найтхоук напусна офиса.
Полковникът седна и изпи последната глътка от питието си.
