— Чу ли? — каза той най-накрая.
Дребен, мургав мъж, облечен в униформа на майор, влезе в офиса през една скрита врата.
— До последната думичка — усмихна се той.
— Прати някой да го следи — нареди Ернандес. — Ако се отклони някъде по пътя за кораба, да ми се докладва.
— Наистина ли мислите, че може да се справи с Маркиза, сър? — попита майорът.
— Надявам се. Той е най-добрият за всички времена — или поне
— А дали ще се върне жив?
— Е, това е друг въпрос. Може да е достатъчно добър да стигне до там и да убие Маркиза, но няма начин да се спаси и да се върне. А така няма да ни се наложи да плащаме другата част от наградата. — Той се загледа замислено в пурата си. — Горкият, заблуден клонинг. Истинският Перфектен убиец щеше да прозре целта ми на средата на разговора; този е твърде млад и невинен, за да разбере дори за какво ще умре.
Трета глава
Тундра изглеждаше така, както я беше описал Ернандес, дори по-зле. Голяма почти колкото Земята, тя беше изцяло покрита със сняг и лед. Планини, долини, плата, всичко светеше в бяло на обедното слънце. Човек можеше да ослепее от снега за минути, ако не носеше поляризирани лещи.
Навремето планетата снабдявала Олигархията с огромни количества злато, диаманти и ядрена материя. За близо две столетия всички я разравяли и ограбвали, докато в крайна сметка от огромните й богатства не останал и помен. Лицето на Тундра беше покрито с градове-призраци. Металозаводите и рафинериите стояха празни, сковани в лед или погребани под стометрови преспи. Тук-там пребиваваха малки общества от хора, които извличаха последните останки от залежи в столетните мини, но повечето миньори отдавна се бяха преместили на по-млади и плодородни планети.
Тук все още мъждукаше слаба дейност — някакво подобие на търговия, здравни грижи, хранителна промишленост и забавления за миньорите, останки от бизнес. Повечето от хората, останали на Тундра, бяха струпани в Клондайк, някога проспериращ град.
Найтхоук насочи кораба си към космодрума на Клондайк, провери местната температура, установи, че тя е минус 46 градуса по Целзий и реши да пропътува осемстотинте метра до града със скафандъра си, а не със защитните горни дрехи, които Ернандес му беше подсигурил.
Докато минаваше сред космическите кораби, които изглеждаха като замръзнали игли на слънцето, той забеляза, че два от тях бяха транспортни средства от Солио II, пренасящи храна и ликьор за местните. Почти всички останали, около четиристотин на брой, бяха частни кораби и носеха регистрационни номера от всевъзможни планети от Вътрешната граница.
Найтхоук беше преминал безпрепятствено космодрума и се придвижваше с една електрическа шейна към града, когато внезапно видя движение в ляво от него. Той спря, обърна се и се напрегна да го различи в ослепителния блясък на снега. Мярна го отново — кратко, леко и рязко движение. Стана му любопитно и зави. След минутка стигна до един дребен, слабоват човек, който лежеше и трепереше в снега. Дебелото палто, кожените ръкавици и ботуши очевидно не го предпазваха от студа.
Найтхоук се наведе и помогна на човека да седне. Очите на другия се фокусираха за момент и той каза нещо, но Найтхоук не го чу, защото беше с космическия си шлем, а и нямаше намерение да повдигне предното си стъкло при тази температура.
С жестове се опита да попита човека дали може да се изправи. Той поклати глава и Найтхоук го вдигна на крака, посочи към града и понечи да го качи на електрическата шейна. Мъжът немощно се възпротиви, след което припадна. Само минутка по-късно двамата бяха на шейната и пътуваха към Клондайк.
Когато пристигна в града, Найтхоук се замисли какво да прави с товара си. По пустите улици и тротоари непрекъснато сновяха роботи и машини, но не се виждаха никакви хора. Имаше няколко забележителни сгради — опера, театър, музей — но всички бяха изоставени и покрити със сняг, като че ли бяха от някоя по-успешна ера от историята на планетата.
Найтхоук бавно проучи града, от ляво на дясно. Офиси, магазини, барове, спортна арена, малък колизеум — всичките замразени и изоставени. Изведнъж усети леко докосване. Беше дребничкият човек, който бе спасил. Той сочеше към една сграда вдясно.
Найтхоук незабавно подкара шейната към нея и докато се приближаваше, забеляза някаква изкуствена светлина, идваща от един прозорец. Щом стигна, входната врата се разшири, колкото Найтхоук да мине с дребничкия човек, метнат на рамото му, след което отново се сви.
Мина през едно преддверие и се озова в малка таверна. Двама оранжеви извънземни, които седяха в ъгъла, му хвърлиха бърз поглед и продължиха разговора си като съскаха тихо. Един човек на бара го оглеждаше с откровено любопитство, но не се помръдна да се приближи или да му помогне. Барманът — висок, широкоплещест шишко със златисти очи — му кимна, усмихна се бегло и си продължи работата.
Найтхоук отнесе дребничкия човек на една маса, свали го внимателно на стола, след което бързо свали скафандъра си и отиде до бара.
— Прашна уличница за мен и нещо топло за приятеля ми — каза той. — Донесете ни ги като станат готови.
Той се върна и седна до новия си спътник, който изглежда си възстановяваше сетивата. На светлината Найтхоук забеляза, че кожата на човека е груба като пластове люспи, наслоени едни върху други.
— Как се чувстваш? — попита Найтхоук.
— Ужасно. — Преглътна и след няколко секунди попита: — Къде сме?
— В Клондайк.
Другият изстена.
— Сега вече ми е още по-зле. Опитвах се да ти кажа да ме вземеш на кораба си.
— Имам работа тук — отговори Найтхоук.
— Е, аз пък имам работа навсякъде другаде, само не и тук — каза спътникът му и се закашля немощно. — Опитвах се да напусна Клондайк, когато се намеси ти.
— Още десет минути в снега и щеше да си мъртъв — отвърна Найтхоук.
— Може би щях да успея да стигна до кораба си.
— И крила да имаше, нямаше да можеш.
— Е, поне щеше да е безболезнено — промърмори дребничкият човек. — Да умреш от студ е нелоша смърт.
— В сравнение с какво? — попита Найтхоук.
— В сравнение с това, което ще ми се случи, ако веднага не се махна от тоя свят, който прилича на снежна топка.
— Не си в състояние да ходиш, където и да било.
Дребничкият човек въздъхна.
— Имаш право — призна той. — Между другото — той протегна уморено ръката си — не ти благодарих за това, че ми спаси живота.
Найтхоук погледна загрубелите пръсти, без да помръдне.
— Няма нищо, приятел. Щяха ли да ме пуснат на планетата, ако има нещо заразно? — Найтхоук се усмихна, след което се протегна и стисна ръката му. — Името ми е Малой — Гущера Малой.
— Джеферсън Найтхоук.
— Чувал съм това име или нещо подобно — каза Малой. — Преди много време. Не може да си бил ти, нали?
— Не — отвърна Найтхоук. — А аз никога не съм срещал някой на име Гущера Малой.
— Преди се казвах просто Джон Джейкъб Малой — отговори дребосъкът. — Астероиден миньор. Открих злато в системата Прего, точно преди звездата да се превърне в нова. Предупреждаваха ни, че ще избухне, но аз си мислех, че имам още един ден да се изнеса. Оказа се, че греша. Слънцето избухна на трилиони огнени топки. Всичко се просмукваше през скафандъра ми. Когато го свалих, кожата ми беше станала
