Перфектен убиец

пура. — Мистър Найтхоук, имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса не във връзка с мисията ви тук?

— Какви въпроси?

— Вие сте първият клониран човек, който срещам — продължи Ернандес като дръпна от пурата — и проявявам искрено любопитство към вас. Например, зная, че не сте съществувал преди два месеца. Как научихте езика толкова бързо?

— Карате ме да звуча като някой луд — каза Найтхоук, видимо раздразнен. — Аз съм човек от плът и кръв, също като вас.

— Не исках да ви обидя — изрече Ернандес меко. — Просто е почти сигурно, че друг път няма да имам възможност да говоря с клониран човек. Казват, че сте по-малко от петстотин в цялата Галактика. Клонирането е забранено със закон на почти всяка планета от Олигархията. Платихме доста, за да ви поръчаме. — Той направи пауза. — Така че, съвсем естествено е да се възползвам от възможността, докато сте тук.

Найтхоук го гледа студено известно време, след което си наложи да се успокои.

— Бях подложен на терапия с интензивен сън — отвърна той най-накрая.

— Зная, че сме постигнали голям напредък в сънната терапия — поде Ернандес, — но не мога да си представя, че някой може да овладее разговорния земен език толкова бързо. Може би са започнали да ви го преподават преди вие да сте… как да се изразя… напълно оформен?

— Не зная — каза Найтхоук.

— Изключително! Същото средство ли използваха да ви обучат да използвате физическите си способности, които така очевидно притежавате? — На бюрото падна мъничко пепел; Ернандес педантично я изчисти с една миниатюрна прахосмукачка.

— Предполагам. Освен това тренирах с Ито Киношита.

— Киношита — повтори Ернандес. — Чувал съм за него. Чудесен човек.

— Приятел — уточни Найтхоук.

— По-добре е да ви е приятел, а не враг — съгласи се Ернандес.

— Мога ли ви попитам нещо?

— Разбира се — отвърна Ернандес. Той забеляза, че пурата му е угаснала и я запали отново.

— Защо аз? — попита Найтхоук. — Можехте да наемете Киношита или някой като него. Защо похарчихте толкова много пари за мен?

— Мисля, че отговорът е очевиден — каза Ернандес. — Вие сте най-великият преследвач в историята на Вътрешната граница. По-велик от Миротвореца Макдугъл, по-велик от Себастиан Кейн, по-велик от всичките наемници и служители на реда. — Той замълча. — Уинслоу Трилейни беше добър владетел и скъп приятел; той заслужава най-добрият да отмъсти за смъртта му.

— Научил съм си уроците, полковник Ернандес — каза Найтхоук. — Уинслоу Трилейни е бил диктатор, който е пълнил гушата си за сметка на хората.

Ернандес се подсмихна.

— Като ви слушам ми се струва, че ми противоречите.

— Не съм ли прав?

— Съвсем не — каза Ернандес. — Да не мислите, че само демократично избраните владетели стават велики? Позволете ми да кажа, че начинът, по който се добива властта, няма нищо общо с начина, по който се упражнява.

— Аз мисля, че има.

— Би трябвало — отвърна Ернандес. — Вие говорите с невинността и идеализма на младостта и аз ви разбирам.

— Не съм толкова млад.

Ернандес се усмихна весело.

— Ще поговорим пак като станете на една година.

— Опитвате се да ме обидите ли? — попита Найтхоук със заплашителна нотка в гласа.

— Съвсем не — увери го Ернандес. — Аз съм причината за твоето съществуване. Измежду всички мъже, които можех да извикам, аз избрах да създам теб. Защо да искам да те обиждам?

— Не сте ме създали вие.

— О, не бях аз този, който взе следите от кожа, който приготви епруветките и подхранващите разтвори или каквото там правят, но ти съществуваш поради една-единствена причина: защото аз заплаших едни политици, подкупих други и платих невероятно много пари на адвокатите ти само и само да се създаде млад, здрав Джеферсън Найтхоук, който да залови убиеца на Уинслоу Трилейни. — Ернандес не откъсваше очи от него. — Не ми казвай, че са ти дали и Книгата на Генезиса през сънната терапия.

Найтхоук го гледаше безмълвно.

Накрая Ернандес поклати глава.

— Очевидно захванахме неподходяща тема. Може би трябва да поговорим какво планираш да правиш, след като вече пристигна.

Найтхоук изчака, докато напрежението в тялото му отмина.

— Вече бих пийнал нещо — каза той най-накрая.

Ернандес отиде до богато украсеното барче в другия край на кабинета и извади една бутилка с необичайна форма и две кристални чаши.

— Лебедов коняк — съобщи той. — Най-добрият.

— Никога не съм пил.

— Значи започваш от върха — каза Ернандес. — От този ден нататък всеки коняк, който пиеш, ще те разочарова, тъй като споменът за този никога няма да те напусне.

Найтхоук отпи една глътка, потисна желанието си да поиска Прашна уличница и се насили да се усмихне.

— Много е добър — каза той.

Ернандес отпи малка глътка от чашата си.

— Изчакай остатъчния вкус — каза той.

Найтхоук изчака, колкото сметна, че трябва, след което кимна в знак на съгласие.

— А сега — продължи Ернандес, — смятам, че е време да се захванем за работа.

— Затова съм тук.

— Както знаеш, Уинслоу Трилейни беше убит преди девет седмици. — Ернандес направи гримаса. — Беше убит с лъч от лазерно оръжие, изстрелян от близо двеста метра.

— Къде стана това? — попита Найтхоук.

— По ирония на съдбата, докато слизал от колата си като отивал на опера.

— По ирония на съдбата? — повтори Найтхоук.

— Уинслоу ненавиждаше операта — каза Ернандес с усмивка. — Беше отишъл там, за да помири две враждуващи фракции сред поддръжниците си.

— Възможно ли е да е бил някой от тях?

— Изключено — отвърна Ернандес уверено. — Наблюдавахме всички.

— Може би някой от тях го е организирал? — настояваше Найтхоук.

— Със сигурност го е организирал някой от тях — съгласи се Ернандес. — Те знаеха, че въпреки че ненавижда операта, ще бъде там тази вечер. Знаеха дори с кой автомобил ще пристигне. — Той направи пауза. — Тази информация може да е излязла само от вътрешен човек.

— Това първият опит за атентат ли беше?

— Третият.

— Разкажете ми за първите два — каза Найтхоук.

Ернандес въздъхна.

— Ще ми се да кажа, че съобразителната ми охрана ги е очаквала и ги е осуетила, но в интерес на истината и двата опита бяха абсолютно аматьорски, иначе като нищо щяха да са успешни.

— Предполагам, че сте заловили извършителите?