години! Бях радиоактивен. Докторите ми се побъркаха. И разбира се, трябваше да се простя със златото си за една десета от стойността му — заровено е в някое подземие и ще минат столетия, преди някой да може да се докосне до него.
— Вече не си радиоактивен, нали?
— Не. Мога да мина през космодрума, без да запаля нито една машина. Един ден се събудих и всичката радиация беше изчезнала. Докторите ми отново се побъркаха! — Малой се изкикоти весело. — Като ми се прииска да си почина, отивам в болницата да ме изследват и да се чудят какво всъщност стана.
— Значи все още нямат обяснение?
Малой поклати глава.
— Не. Аз съм едно от чудесата на природата — направи пауза, — а такива сме много на Границата, странни сме в едно или друго отношение. — Той кимна към бармана, който идваше с напитките. — Дори Златоочко е един от нас. Само че той си е роден така.
Барманът сложи питиетата на масата и се ухили на Малой.
— Носи се слух, че те търси.
— Не ми казваш нищо ново.
Барманът се подсмихна и се върна зад бара.
Малой се изправи.
— Трябва да се махна оттук.
Зави му се свят. Опита се да се съвземе, но отново се строполи на стола си.
— Трябва да отидеш в болница — каза Найтхоук.
Дребосъкът поклати глава.
— Ще се оправя след минутка.
— Не се и съмнявам — каза Найтхоук насмешливо.
— Викат ми Гущера не само заради люспите — възрази Малой. — Проклетата звезда ми даде и гущерски метаболизъм. Като ми стане прекалено студено, изпадам в безсъзнание. Ако се стопля, се оправям. — Той се ухили изведнъж — с усмивка на влечуго. — Ако ме сложиш в сауна, ставам толкова енергичен, че не ме свърта. — Замълча за миг, след което продължи: — Както и да е, скоро ще се оправя и ще изчезна, преди да е научил, че съм тук.
— Кой?
— Маркиза. Кой друг?
— Маркиз Куинсбъри? — попита Найтхоук.
Малой направи гримаса.
— Да познаваш някой друг Маркиз?
— Какво има против теб?
— Ами, дълга и оплетена история — каза Малой. — Сигурен съм, че няма да ти е интересно.
— Всичко, което е свързано с Маркиза, ме интересува — отсече Найтхоук.
Малой се втренчи в него.
— Виж какво, Джеферсън Найтхоук — каза той, — ти ми спаси живота, така че позволи ми да ти върна услугата. Ти си един приятен млад човек. Ако искаш да доживееш и да станеш един приятен старец, отивай си вкъщи.
— Какво искаш да кажеш?
— Има две причини някой на Тундра да се интересува от Маркиза. Или искаш да му служиш, или искаш да го убиеш, а някак си не ми приличаш на тези, дето изгарят от желание да му служат. — Той се вгледа в ръцете си. — Ти си още дете. А той е Маркиза. Нямаш никакъв шанс.
Найтхоук изпи до дъно Прашната си уличница.
— Нямам избор.
— Ще те убие.
— Съмнявам се — каза Найтхоук сериозно. — Доста си ме бива.
— Всяко гробище на Границата е пълно с момчета, които си ги е бивало. Прибери се вкъщи.
— Не мога. Но има нещо, което бих могъл да направя. От сега нататък си под моя закрила.
— Какви ги говориш? — смая се Малой.
— Чуй ме — отвърна Найтхоук. — Ако някой иска да ти направи нещо, ще трябва първо да се разправя с мен.
— Дявол да го вземе! — скочи на крака Малой. — Имам и по-добри занимания, вместо да бъда примамка за Маркиза. Ще ни убие и двамата. Аз изчезвам от тук — завърши той и се обърна към вратата.
Найтхоук го повали обратно на стола и след секунда Малой гледаше в насочения към него пистолет.
— Нямаш избор по този въпрос — каза Найтхоук с убедителен тон. — Аз те спасих. Животът ти ми принадлежи. Ще правя с него, каквото реша.
Малой дълго гледа Найтхоук в очите, преди да помръдне или дори да си поеме дъх.
— Наистина би го направил, нали? — обади се той най-накрая. — Наистина би ме убил!
— Предпочитам да не го правя.
— Да, но би го направил.
— Без капка колебание — потвърди Найтхоук, прибра оръжието и седна отново на мястото си.
Малой помълча.
— Все пак мога да се пробвам — каза той накрая. — Вратата не е толкова далече.
— Би могъл — съгласи се Найтхоук.
— Колко добре стреляш?
— Доста добре.
— Доста добре — повтори Малой саркастично. — Обзалагам се, че можеш да улучиш прашинка от сто и двадесет метра.
— Може би дори от сто и петдесет — каза Найтхоук невъзмутимо. — А сега пий едно питие и се успокой. Аз черпя.
Малой се намръщи.
— Изобщо не те разбирам. Първо ме спасяваш, после ме заплашваш, че ще ме убиеш, а сега пък ми купуваш пиене.
— Няма проблем. Щом си под моя закрила, аз плащам.
— И докога така? — попита Малой подозрително.
— Ще разбереш като свърши. — Найтхоук направи знак на бармана да донесе още две питиета.
— За мен не — каза Малой. — Искам да съм достатъчно трезвен да се пазя, ако се наложи.
— Просто се успокой. Нищо няма да ти се случи.
— Защо смяташ, че си по-добър от другите хлапаци, които са се опитвали да убият Маркиза? Всички са били добри, но вече са мъртви. Ръцете ти ли са по-бързи? Очите ти ли са по-зорки? Защо смяташ, че ще успееш, след като толкова много са се провалили преди теб?
— Защото съм най-добрият.
— Ти си още дете, сигурно си на двадесет и две, двадесет и три години — каза Малой с насмешка. — Кого си убил досега? Защо да си най-добрият?
— Просто ми повярвай — промърмори Найтхоук.
— Ако бяхме двама души, които си говорят в някой бар на друга планета, щях да ти повярвам. Обаче сме на
— Чероки Мейсън — каза Найтхоук. — Занзибар Брукс. Били Ножа.
— Чакай малко! — извика Малой. — Ти за идиот ли ме вземаш? Тия хора отдавна са в учебниците по история.
Найтхоук сви рамене.
— Аз също.
Малой се загледа внимателно в него и се намръщи.
— Джеферсън Найтхоук, Джеферсън Найтхоук — повтаряше той. — Познато ми е, но не мога да се сетя. И си в учебниците по история най-много от година-две.
— Сигурно ти е познато другото ми име — каза Найтхоук.
