— Сигурно — отвърна Малой колебливо. — Какво е то?
— Перфектния убиец.
— Глупости! Той е умрял преди сто години.
— Не, не е умрял.
— Е, ако е жив, ще е доста по-старичък от теб.
— Поставен е под Дълбок сън в специално отделение на Делурос VIII — каза Найтхоук.
— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита Малой.
— Аз съм му клонинг.
— Не мога да повярвам!
Двамата извънземни с оранжева кожа вдигнаха глави при възклицанието на Малой, след което продължиха да си говорят с тихите си, съскащи гласове.
Найтхоук отново сви рамене.
— Ако искаш ми вярвай.
Малой го гледаше недоумяващо.
— Защо ще го клонират? Да клонираш човек и да го заточиш на планета затвор. — Изведнъж присви очи. — Да не би да искаш да ми кажеш, че са те клонирали, само за да убиеш Маркиза?
— Точно така.
— Какво ще стане с теб, след като приключиш? Ще те изпратят обратно във фабриката?
— Едва ли са планирали нещата толкова напред — Найтхоук замълча. — За разлика от мен.
— И наистина си Перфектния убиец?
— Да.
Изведнъж Малой се ухили.
— Сега вече бих пийнал. — Той се обърна към бармана. — Ей, Златоочко. По още едно от същото! — Докато барманът приготвяше питиетата, той се обърна към Найтхоук и сниши глас. — Знаеш ли, може пък всички да извлечем полза от тая работа.
— Как?
— Стой и гледай.
Барманът се приближи и сервира питиетата.
— Хей, Златоочко, какво ще кажеш да се обзаложим, че това хлапе ще доживее до утре?
Барманът сви рамене.
— Губя.
— А какво ще кажеш, ако тази вечер се опита да убие Маркиза?
Златоокия спря и огледа Найтхоук.
— Залагам триста към едно, че няма да остане жив.
— Аз залагам двадесет кредита — каза Малой.
— Къде са парите?
— Ей, Джеферсън — ухили се дребосъкът, — би ли ми заел двадесет кредита?
— Плащам ти питиетата — каза Найтхоук. — Не ти плащам облозите.
Златоокия продължаваше да оглежда Найтхоук внимателно.
— За да убиеш Маркиза ли си дошъл?
— Не съм казал такова нещо — отвърна Найтхоук.
— А не си ли?
— И това не съм казал.
— Искаш ли да ти дам един съвет? — попита Златоокия.
— Колко искаш за него?
— Нищо.
— Тогава си го задръж — намръщи се Найтхоук. — Сигурно струва толкова, колкото искаш за него.
Златоокия се усмихна.
— Харесваш ми, хлапе. Послушай ме и се омитай, докато е време. Той вече знае, че си тук.
— Къде е той?
— Никой не знае! — повдигна рамене Златоокия. — Но това е неговият свят. Тук нищо не става, без да разбере. — Той взе празните чаши и тръгна към бара.
— Какво е станало с парите ти? — обърна се Найтхоук към Малой. — Като каза, че Маркиза те издирва, реших, че си го изиграл по някакъв начин.
— Изиграх го — каза Малой с нещастен вид.
— Как?
— Имах най-доброто тесте карти, което някога си виждал — оживи се дребосъкът. — Бяха страхотни. Имам предвид, че никой не можеше да ги различи. Дори и да знаеше, че са белязани, нямаше да можеш да ги познаеш, ако не ти покажа как. — Той замълча. — Снощи изиграх Маркиза с двеста седемдесет и пет хиляди кредита.
— И той забеляза?
— Не. Казах ти, че никой не може да познае. Какво говориш, ако беше забелязал, щях да съм мъртъв преди съмване.
— Какво стана, тогава?
— Тъй като планирах да си тръгвам, продадох тестето на един от местните за няколко хиляди кредита. — Малой се усмихна печално. — И какво мислиш? За пръв път от месец насам излезе буря. Никакви кораби не можеха да излитат и когато се върнах тук да се стопля и да пийна, разбрах, че кучият му син, на когото продадох тестето, ми се е отплатил като ме е предал на Маркиза! Крих се на открито до сутринта, след което се опитах да излетя от космодрума.
— И какво?
— Какво какво?
— Къде са парите?
— Скрити зад една от химическите тоалетни в казиното му — каза Малой.
— Добре — кимна Найтхоук и хвърли пари за питиетата на масата. — Отиваме да ги вземем.
— Моля?
— Парите ти — каза Найтхоук. — Предполагам, че си ги искаш?
Малой примигна гневно като гущер, изведнъж изложен на слънце.
— Нали не смяташ просто да влезем в казиното на Маркиза, да вземем парите и ей така да си излезем? — попита той.
— О, можем да поседнем за едно-две питиета, колкото да се уверим, че са ни забелязали.
Малой го изгледа.
— Сигурен ли си, че си Перфектния убиец?
Вместо да отговори, Найтхоук започна да си облича скафандъра и Малой най-накрая си сложи палтото и ботушите.
— Колко е далече? — попита Найтхоук.
— През една пресечка — отговори Малой.
— Ще можеш ли да вървиш до там?
— Чакат ме двеста седемдесет и пет хиляди кредита — каза Малой. — Ти как мислиш?
Вратата се разтвори и те излязоха на мразовитата улица.
— Господи, как мразя тази ледена планета! — изръмжа Малой, който вече трепереше. Ала Найтхоук, както и преди, не си вдигна предното стъкло и не чу спътника си. Двамата закрачиха бързо към казиното и влязоха без колебание. Найтхоук остави скафандъра си и космическия шлем на мястото за съхранение във фоайето, а Малой — който не можеше да си позволи тази услуга — просто окачи палтото си на стената.
За разлика от таверната на Златоокия, казиното на Маркиза беше претъпкано. Стените променяха цвета си според настроението на музиката, която беше на живо. Заведението бе силно осветено, въпреки че не се виждаше откъде идва светлината. Мястото спокойно можеше да побере около сто и петдесет човека, но в момента имаше над двеста, плюс четиридесет извънземни. На метър над земята из въздуха се носеха масите за рулетка, бакара, десет разновидности на зарове (като заровете бяха с шест, осем и дванадесет страни). Имаше дори и две маси за
