— И все пак изпитваш напрежение при мисълта за тях. — отбеляза Ястреборогът. — Къде ти е смелостта, Ленъкс?
— Винаги съм уважавал неизвестното — отвърна премислено Ленъкс. — Ако видя пришълец, може би ще усетя същото като вас.
— Те са в заграждението на Шумарио, ако искаш да видиш нещо такова — каза първият Ястреборог.
— Те? — повтори Ленъкс. — Искате да кажете, че сте хванали няколко раси пришълци?
— Една раса, четирима пришълци.
— Много бих искал да ги видя — Ленъкс се опитваше да прикрие вълнението си.
Петимата се почувстваха неудобно от силата на емоционалното му излъчване. Двама от тях отстъпиха назад и наежиха пера.
— Е? — каза първият Ястреборог.
— Какво? — запита смутен Ленъкс.
— Ако искаш да ги видиш и нямаш важна работа, отивай.
„Да отивам ли? Къде?“
— Бях дълго време сам в гората — обясни Ленъкс, — Може би някой от вас ще ме придружи?
— Защо? — запита искрено учуден Ястреборогът.
— Защото ми липсва компанията на друг дроика.
Улови още повече любопитство.
— Наистина ли?
— Така е.
— Ти си много необикновен дроика. Наистина ти подхожда да носиш необикновено име.
— Аз ще ида с него — предложи най-дребният от Ястреборозите.
— Да си видиш ганшито — подхвърли първият и другите прихнаха.
Ленъкс веднага усети притеснението на дребния Ястреборог.
„Приятелката му? Майка му? Или любимото му домашно боиша?“
— Хайде, Ленъкс — подкани го дребният Ястреборог. — Няма нужда да стоим повече при тия биджуна.
Ленъкс улови първо гняв, после добро настроение. Това вероятно беше някаква обидна дума, но другите веднага доловиха, че е използвана като добронамерен духовит отговор.
— Вземи едно боиша с вас — предложи първият Ястреборог.
— Някои от нас не са толкова стари и мързеливи, че да не могат сами да си хванат храна — бе отговорът.
— Спомни си какво каза, когато усетиш празнота в стомаха.
Последваха още закачки и Ленъкс заедно с дребния Ястреборог се отправиха на север. Въпросите напираха на устата на Ленъкс — Републиката знаеше за тях дори по-малко, отколкото за Светулките, — но не смееше да пита. Ако се покажеше по-невеж, нямаше да може да излъже или да извърти, защото те имаха забележителните си рогове. Затова се задоволи да наблюдава растенията и да класифицира дърветата, храстите, тревите и цветята.
Водачът му се казваше Елорми и много се притесняваше от ниския си ръст. Ленъкс го бе сметнал за младеж, но той беше възрастен и за да докаже стойността си в това изключително материално общество, с радост се заемаше с уморителни и опасни задачи. Без съмнение затова бе приел и да съпровожда Ленъкс до пленниците от Пионерския корпус.
Елорми, изглежда, също като Ленъкс обичаше да върви, без да говори, и денят мина без произшествия. В късния следобед Ястреборогът измайстори примитивен навес от гъвкава лоза, намери един камък и уби малко животно, подобно на гризач, от безопасно разстояние — безопасно не заради евентуално нападение от страна на животното, а достатъчно далеч от емоционалните му излъчвания. Изядоха го сурово и Ленъкс отново се възхити от забележителната работа на Беатрис Нгони и екипа й върху вкусовите му рецептори и храносмилателната му система.
— Утре сутринта ще пристигнем до заграждението на Шумарио — каза Елорми — и там ще се разделим.
— Благодарен съм ти, задето дойде с мен.
— Как смяташ да ги спасиш?
Ленъкс трепна изненадан.
— Кого да спася? — запита с изумление.
— Пришълците.
— Какво те кара да мислиш, че съм тръгнал да ги спасявам?
— Ти си тук заради това, нали?
Ленъкс беше наясно, че Елорми веднага ще усети, ако излъже, и предпочете да не отговаря.
— Бях с теб цял ден — продължи Елорми — и знам, че каквото и да си, ти не си дроика независимо от външния си вид.
— Тогава защо не се опита да ме убиеш? — запита Ленъкс.
— Защото не улавям враждебност в теб.
— Дори и да е така, те са пленници на бройките. Защо не се опитваш да ме спреш?
— Гневът и агресията, които излъчват пленниците, разстройват всичко живо наоколо. Струва ми се, че е по-добре да си идат.
— Тогава ще ми помогнеш ли?
— Ако ми направиш една услуга в замяна.
— Каква?
— Пленниците идват от друг свят, нали?
— Така е.
— А има ли и други светове?
— Много повече, отколкото можеш да преброиш — отвърна Ленъкс.
— Баща ми е разказвач на приказки, както е бил баща му преди него и неговият баща преди него. Някой ден, когато вече ще бъда много стар, за да паса боиша или да върша другите си задължения, и аз ще стана разказвач на приказки.
Ленъкс се вгледа изненадан в него.
— И това какво общо има…
— Приказките, които баща ми и дядо ми разказваха, са все едни и същи — продължи Елорми. — А аз искам да открия нови приказки за разказване. Искам да посетя други светове и като се върна, да смая въображението на моя народ с чудеса, които те никога не са виждали. — Той направи малка пауза. — Това е моето предложение. Ще ти помогна, ако и ти ми помогнеш.
„Гръм да ме удари! Пернат и рогат разказвач на приказки да иде да живее гол-голеничък на чуждопланетен свят!“
— Елорми — каза Ленъкс, — сделката е сключена.
21.
Ленъкс газеше в мочурището, учудвайки се как краката му се свиват, когато ги измъква със сила от тинята. Утринният дъждец го мокреше, но не можеше да проникне до кожата му през перата.
Бяха вървели през по-голямата част от нощта. Ленъкс забеляза в далечината да се очертава онова, което явно беше заграждението на Шумарио. Високата може би два и половина метра ограда бе направена от грубо издялани дъски и той не можеше да види какво има вътре.
— Голям двор само за четирима пленници Хора — подхвърли той, когато с Елорми спряха на около една миля, за да го поогледат.
— Какво е това Хора? — запита Елорми.
— Така пришълците наричат себе си.
— Аха, — И след кратка пауза: — Там има и боиша.
— Ами стражи?
