прикрие отвращението, което усещаше в нейно присъствие, точно както тя се мъчеше да не издава погнусата си от вида му.
— Добро утро, господин Ленъкс — каза Нора. Той отговори нещо неразбираемо.
— Идвам от щаба на Департамента на Делурос VIII — продължи тя. — Бюджетът ни е орязан… тоест преструктуриран… така че вашият специален проект изгуби финансирането си. — Тя спря за миг, опитвайки се да долови някаква реакция, но без успех. — Така или иначе, това няма особено значение. Както ви казах след последната ви операция, доктор Нгони и екипът й са на мнение, че можете да преживеете само още една трансформация.
Ленъкс я гледаше, сякаш чакаше да продължи.
— Оценявайки неизмеримите ви заслуги към Републиката, те отделиха достатъчно пари, за да платят за вашата трансформация, но тъй като сега нямаме мисия за вас, можете да изберете която раса искате. Или пък да се върнете обратно в човешко тяло.
Ленъкс пристъпи напред и написа отговора си на компютъра.
„НИКОГА.“
— Така си и знаех — въздъхна Нора.
Той написа още нещо.
— Това няма никакъв смисъл, господин Ленъкс. Нищо не мога да разчета. Половината думи изглеждат като някаква сложна шарка, останалите приличат на музикални ноти.
„СБЪРКАХ. ВСЕ ПО-ТРУДНО СТАВА ДА МИСЛЯ НА ЗЕМНИЯ ЕЗИК.“
— Какви са тези езици?
„НЯМА ЗНАЧЕНИЕ.“
Той спря, опитвайки се да подреди мислите си и да ги предаде с изрази, които тя да разбере.
„МИСЛИХ ЗА СЛЕДВАЩАТА СИ ТРАНСФОРМАЦИЯ.“
— Доктор Нгони и екипът й казаха, че можете да изберете всяка кислороднодишаща раса с изключение на домарианците и молутеите.
„ЗНАМ КАКВО ИСКАМ.“
— Добре. Какво е то?
„ВИЖТЕ.“
Той даде поредица от команди и машината започна бавно да оформя холограма.
— Никога преди не съм виждала подобно същество — възкликна Нора, изучавайки образа. — Прекрасно е. — Тя се втренчи в него. — Може да се каже, ужасяващо. На коя планета живее?
„НА НИКОЯ.“ И след малко добави: „ВСЕ ОЩЕ.“
— Това ваше творение ли е? — запита тя, учудена, че вече е престанала да се учудва.
„ВАШЕ ТВОРЕНИЕ. МОЯ ВЪНШНОСТ.“
— Трябва да се посъветвате с доктор Нгони. Според мен всичко е възможно, но защо избрахте точно тази външност?
„ХАРЕСВА МИ.“
— Това не е причина, за да прекарате остатъка от живота си като… това, каквото и да е то.
„ЧЕ КАКВА ПО-ДОБРА ПРИЧИНА?“
Нора се замисли, разбра, че няма отговор, и вдигна рамене.
— Какво ще правите, когато придобиете този вид?
„ИМАМ СИ РАБОТА.“
— Казах ви, вече нямаме финансиране.
„МОЯ РАБОТА, НЕ ВАША.“
— Поне думичка, каква е тази работа? — полюбопитства Нора.
„НИТО ДУМА.“
— Или къде смятате да я вършите?
„НА ПЛАНЕТА, КЪДЕТО ДА МИ Е МЯСТОТО.“
Тя пак погледна холограмата.
— Няма планета за подобно същество.
„НАМЕРЕТЕ.“
— Ще направя всичко възможно. Дължим ви го.
„ТАКА Е. НАИСТИНА МИ ГО ДЪЛЖИТЕ.“
Нора поиска от машината да й извади копия от творението на Ленъкс, представено от различни перспективи.
— Ще дам това на доктор Нгони — каза накрая, — Сигурна съм, че ще иска да поговори с вас за подробностите.
Нора тръгна към вратата, поколеба се и се обърна.
— Това може би е последният път, когато се виждаме с вас. Местят ме на съзвездието Албион.
Съществото, което вече не беше Завиър Уилям Ленъкс, бе потънало в мислите си и не отговори. Тя го изгледа продължително и излезе от стаята, без да му каже, че се гордее и в същото време се срамува от ролята си в странния обрат на живота му.
31.
Единственият обитател на Алфа Бенгстън II, преименувана на Завиър, стоеше и гледаше как корабът, който го бе докарал, се губи в стратосферата, връщайки се към световете на Републиката.
Това беше забележително същество. Имаше многофасетните очи на Певците, комбинирани с нощното зрение на Светулките. От челото му стърчеше самотен рог, притежаващ всички способности на рога на възприятието у Ястреборозите. Език като на Чекръците се подаваше от устата му, търсейки следи от миризми и движения във ветреца.
От гърба му израстваха две мощни крила, крила на Певец, който можеше да се рее върху вертикално издигащите се струи топъл въздух. Тялото му бе покрито с пера, не жълто-оранжево-сини като на дроиките, а блестящи, искрящи, с многоцветни шарки, заимствани от паяжините на Чекръците. Мощните му мускулести ръце завършваха с тежки китки с по два палеца от двете страни. Трите му крака, стройни и силни, завършваха с кръглите стъпала на Ястреборозите, които се сплескваха при съприкосновение със земята, но възстановяваха формата си, когато ги вдигнеше.
Вслушвайки се в хармоничното шумолене на околната растителност, съществото започна да опитва новите способности на тялото си: удължаващите се ръце и крака, големите възможности на гласа му, вариращ от нежно чуруликане до смразяващ рев. Хрилете можеха да почакат да намери езеро или река, а инфрачервеното зрение — докато се спусне нощта.
Огледа се наоколо. Далеч на запад се извисяваше планинска верига, а дългият му гъвкав език долови лъх на вода откъм север. Имаше гори и долини, савани и пустини. И всичко трябваше да се изследва. Имаше птици, животни и риби, невиждани досега, които трябваше да изучи, но и да улови и изяде.
Замисли се, опита се да открие в ума си някакво съжаление заради това, че никога повече няма да види човешко същество, ала такова чувство просто нямаше. Те бяха изпълнили задачата си и сега вече беше време той да изпълни своята. Разопакова компютъра и генератора — единствените неща, които бе донесъл със себе си в новия свят, и започна да устройва кабинета си.
Месеците и годините, които идваха, щяха да бъдат много напрегнати. Трябваше да преведе библията на Светулките, да разкрие законите на невероятно сложния език на Чекръците, да композира философията на Певците, да напише историята на Ястреборозите. Трябваше да изучи собственото си ново тяло. Имаше и други неща — странни мисли и картини от други светове, които се налагаше да изтълкува, преди да дойде последният му миг.
Времето беше неговият враг. Имаше да свърши толкова много работа, да класифицира толкова много неща. Може би някой ден, ако живее достатъчно дълго, ще се вслуша дори в микроскопичните остатъци от Завиър Уилям Ленъкс, които лежаха погребани дълбоко у него, и ще се опита отново да установи контакт с отдавна умрялата си човешка същност.
Но с всеки следващ ден остатъците ставаха все по-малки и неизвестно как той знаеше, че преди да има тази възможност, те ще изчезнат завинаги.
