перверзии, но не изпитваше ентусиазъм за нито едно от тези неща. Поръча по рум-сървиса бутилка коняк от системата Лебед и седна на леглото си, загледан през прозореца с тъмните си неспокойни очи.
Гледаше надалеч, някъде извън границите на града, в огромната кафявочервеникава пустиня отвъд тях. После неусетно погледът му се вдигна и след малко той вече гледаше ясното нощно небе.
Представи си, че е някъде там горе, че се храни сред облак от междузвезден прах, излъчва тъмно червено сияние и леко се носи в празното пространство. Колко красиво бе всичко това!
Усещаше в себе си огромна мощ. Не, не мощта, която повдига планини, издига градове или унищожава планети — този вид мощ бе запазена марка на Човека. Ставаше дума за друга мощ, за способността да погълнеш милион малки смърти и да ги запратиш в лицето на нападателя, за мощта да отразиш гибелта към онзи, който се опитва да те унищожи. Никой нормален човек, изпитал някога тази мощ на собствения си гръб, не би помислил доброволно да се подложи на силата й пак.
С честност, от която изпитваше просто физическа болка, той трябваше да признае пред себе си онова, което знаеше от месеци: това му бе доставило удоволствие.
ГЛАВА 10
Лейн вървеше по алеите на студентското градче и се опитваше да не изглежда като жива антика. Спря на два пъти минаващи студенти, помоли ги да го упътят и накрая стигна до административната сграда, която търсеше.
Взе асансьора за шесто ниво, слезе и тръгна по дългия ярко осветен коридор, броейки вратите покрай които минаваше. Когато стигна до тази, която му трябваше, почука веднъж и влезе.
Стаята, макар и отрупана с книги, касети, документи и различни артефакти на чужди цивилизации, изглеждаше даже още по-подредена от коридора. Къдрави бели предмети висяха над прозорците, а в десния ъгъл на огромното бюро, поставено в центъра на стаята бе поставена ваза със свежи цветя. Зад бюрото седеше една толкова абсурдна карикатура, че никой художник не би посмял да я имитира.
Представляваше дребна стара жена. Грешка, поправи се Лейн: това беше олицетворението на дребните стари жени, окомплектовано с къдрава сива къса коса, румени бузи, около десетина излишни килограма върху ситния скелет и усмивка, за която повечето баби биха били готови за се разделят с останалите им зъби.
— Да? — каза тя и вдигна поглед. — Какво мога да направя за вас, млади човече?
Лейн се усмихна.
— Мина много време откакто бях „млади човече“, но все пак ви благодаря. Търся Ондин Гилиан.
— И ето че я намерихте — отвърна жената и се усмихна в отговор.
— Вие? — попита Лейн. — Някак не сте точно онова, което си представях.
— Това се дължи на името — кимна радостно Ондин. — Повечето хора очакват да видят някаква тънка като вейка нимфа, която носи мидени черупки в косата си.
— О, не съвсем — възрази Лейн. — Аз специално очаквах да видя една строга, дори сурова жена, която е способна да хвърли бележката ми в кошчето за боклук.
— Бележка ли? — трепна тя. — В такъв случай вие сте мистър Лейн.
— Точно така — призна Лейн. — И ще ми позволите ли да ви призная, че по никакъв начин не мога да ви свържа с хладнокръвната, аналитична и лишена от емоции авторка на монографиите, които съм чел.
— Е, хайде, и аз ви благодаря много — каза тя и погледът в очите й проблесна. — Защо не дръпнете един стол и не седнете, мистър Лейн?
Лейн затвори вратата зад себе си и придърпа един от столовете по-близо до бюрото. Видя че Ондин му подава тримерна фотография.
— Шест от внучетата ми — обясни тя с чувство на законна гордост. — Синът ми, който понякога забравя, че нашият род не е започнал с неговото раждане, най-сетне благоволи да ми изпрати тази снимка.
Лейн погледна дечицата, никое от което не изглеждаше така миловидно както баба им и вежливо изрази възхищението си.
— Мога ли да ви предложа чаша чай? — осведоми се Ондин.
— Чай? — повтори Лейн. — Боже мой, не съм опитвал чай от… хм, сигурно поне двайсет години. Да, благодаря.
Още преди да беше довършил изречението си, Ондин изтича до стената, дръпна плъзгащата се врата на някакъв вграден шкаф, извади от него метален чайник и наля в малка порцеланова чашка.
— Захар? — попита тя, загрижено наведена над него, докато той предпазливо отпиваше първата си глътка.
— Честно ще ви кажа… не помня — призна Лейн.
— Не бих ви препоръчала. Вредна е за зъбите.
— Е, ще ви повярвам — успокои я Лейн и отпи втората си глътка. — Много е приятно.
— С лимон е дори още по-добре — каза Ондин. — Да ви предложа ли?
— Не, не, благодаря — спря я Лейн. — Моля ви, седнете.
— Извинете ме — помоли Ондин, но не й личеше че се чувства виновна за нещо. — Понякога ме обхваща трескав ентусиазъм, особено след като децата израснаха и се разпиляха. Знам че звучи ужасно нетактично, но обожавам да се грижа за хората.
— Което ми дава възможност да отворя дума за целта на моята визита — прекъсна я Лейн. — Имам нужда от помощ, макар и не в материалния смисъл.
— Ще бъда очарована, мистър Лейн — окуражи го Ондин. — Толкова рядко се случва тук да дойде друг човек освен някой случаен студент. Разберете ме правилно, не искам да ви прогоня с въпроса си, но какво все пак ви накара да ме откриете чак тук?
— Разбира се, че ще ви кажа — засмя се Лейн. — Доколкото ми е известно, вие сте считана за единствения жив експерт по нехуманоидните цивилизации, населяващи границите на облака междузвезден прах. По една случайност, този район страшно ме интересува.
— О, Боже! — възкликна тя и леко поруменя. — Наистина, имам някои незначителни изследвания върху планетарните култури във въпросния район, но в никакъв случай не съм водещия експерт по тези въпроси дори и в рамките на този университет. Аз съм просто една стара жена, която е решила да не умира бавно в чакане децата й да се сетят да я навестят.
— О, но вие сте много скромна — възкликна Лейн.
— А вие безкрайно мил — отговори Ондин и се усмихна. — Между другото, виждали ли сте го?
— Мадам? — озадачено произнесе Лейн.
— Е, разбира се, че имам предвид Хипнозвяра. Видяхте ли го вече или тепърва ще го търсите? Нали за това сте тук? — тя сладко се усмихна и му наля втора чаша чай.
— Видях го — призна Лейн, разбрал, че Ондин Гилиан не е толкова розова и къдрава, колкото му се бе сторило.
— И аз така си помислих — увери го тя със щастлива физиономия.
— Бих искал да науча от вас всичко за него, което бихте могла да ми кажете. Факти, измислици, митове, легенди, ловни истории… каквото и да е. По-късно ще опитам да ги подредя в главата си.
— Какъв точно е вашият интерес към него, мистър Лейн?
— Аз съм ловец.
— И възнамерявате да убиете Хипнозвяра?
— Не съм сигурен — призна Лейн. — В този момент просто бих желал да науча малко повече за него.
— Финансира ли ви някой от музеите? — попита Ондин.
— Действам независимо — поклати той глава. — Освен това, нито един музей не би могъл да използва това същество. Поне докато не бъде бъде открит начин да се препарира топка енергия.
— Къде точно го видяхте?
— Първият път в непосредствена близост до Пинайпс. То се гмурна под една черна дупка и ми се изплъзна.
— „Първия път“? — изведнъж тя се намръщи. Миг по-късно на лицето й отново бе разцъфнала усмивка,
