побъркали след срещата с него. Но — и тя сбърчи чело, — не може да се каже, че обяснява феномена на дорнийската култура, нали?
— Предполагам, че сте права — съгласи се Лейн.
— Е, добре, има ли нещо, което вие можете да ми кажете за Хипнозвяра?
— Ами… съществото е около седем километра в диаметър, има грубо сферична форма, не притежава видими сетивни органи, нито такива за придвижване в пространството, излъчва меко сияние в тъмен златисточервен цвят, може добре да се наблюдава в инфрачервения спектър и с лекота достига светлинни скорости на придвижване.
— И, разбира се, Библията би се изказала ласкаво за него — подсказа Ондин.
— Боя се, че не ви разбирам.
— Каквото и зло да му причините, то ще ви отвърне със същото — обясни Ондин. — Не мога да си представя по-точна илюстрация на древната поговорка „Око за око, зъб за зъб“.
— Може би.
Ондин погледна старомодния часовник на китката си.
— О, Господи! — възкликна тя. — Не забелязах как мина времето. Опасявам се, че трябва направо да излетя оттук, мистър Лейн. Утре е рожденият ден на най-голямата ми внучка, а аз още не съм и взела никакъв подарък.
— Колко внучета имате? — попита Лейн.
— Единайсет.
— Сигурно купуването на подаръци за всички не е никак проста работа.
— Е, че каква друга работа има една баба? — засмя се тя. — Освен това, ако не съм аз, техните родители изобщо няма да се сетят, че децата имат празници — и тя сбърчи нос при тази противна мисъл. След това дръпна едно листче, написа нещо на него и го подаде на Лейн.
— Ясно ми е, че ще искате да разговаряте с някой дорн — каза тя. — Не бих казала, че особено уважават хората, но това тук ще ви послужи като препоръка пред един от тях, който много ми помогна в моите изследвания. Името му е Востувиан.
— Благодаря — искрено каза Лейн. Погледна листчето и установи, че не може да прочете и една дума от написаното върху него.
Ондин вече се щураше из кабинета си. Тя изми чашата и почисти трохите пред чинийката с курабийки. Лейн хвана дръжката на вратата.
— О, мистър Лейн — извика тя след него.
— Да? — обърна се той към нея.
— Обемът на облака вероятно е няколко трилиона кубически километра, нали?
Лейн кимна.
— Значи вероятността две неща, дори две звезди, да се срещнат там е нищожна, така ли е?
— Да.
— В такъв случай, на ваше място — каза тя като взе кърпа и започна да почиства бюрото си, — бих се запитала как става така, че срещам Хипнозвяра три пъти за толкова кратко време!
ГЛАВА 11
Белор беше мръсен свят, мръсен, сух и прашен. Тук-там окото можеше да забележи признаци, че на планетата има вода, но веднага ставаше ясно, че количеството й е колкото да поддържа наличието на живот. Едно време беше имало повече, едно време имаше големи блестящи градове, в които кипеше търговия, а хората вървяха по улиците и кръстосваха плодородните равнини горди, щастливи и преизпълнени с надежди. Сега градовете се бяха превърнали в руини, търговията бе останала само далечен спомен, а хората представляваха само жалка пародия на една някога силна и жизнена раса.
Лейн намери пътя през едно прашно поле към късата редичка измазани с кал колиби — четиридесет и една на брой — в които бяха намерили подслон последните представители на дорните. Другаде на тази планета имаше процъфтяващ търговски град, имаше няколко рафинерии и пречиствателни фабрики, но дорните не проявяваха никакъв интерес към контакти с представителите на чужди цивилизации, установили се тук. Те седяха, ядяха, спяха и чакаха смъртта на последния представител на своята раса.
Лейн се приближи до най-близката от колибите и за първи път в живота си видя дорн. Беше мъж, изненадващо подобен на човек, около два метра висок, невероятно мършав, плешив, с огромни изпъкнали очи и сплескан нос с широко разтворени ноздри. Ръцете му бяха с по три пръста и имаха става близко до китката, подобно на краката, които имаха става до глезените. Общото впечатление, макар и странно, не беше неприятно.
Лейн пристъпи към дорна.
— Бихте ли ми казали къде мога да намеря Востувиан? — попита той.
Дорнът просто го гледаше.
Лейн опита на земен език, после повтори въпроса си на галактически, канфорски, на два теразейнски диалекта и дори на жаргона, който се използваше в пограничните светове. Изражението на лицето на дорна оставаше непроменено.
— Востувиан — повтори Лейн, започнал да губи търпение.
Никакъв отговор.
Вече мислеше да тръгне от колиба на колиба, докато попадне на дорн, който би реагирал на името, когато чу зад гърба си тих глас, който почти шепнеше.
— Аз съм Востувиан.
Той се обърна и се озова лице в лице с друг дорн. Първото му впечатление бе, че двамата са неразличими, но когато се вгледа, започна да вижда малки разлики както в лицата, така и в телата. Разбира се, парцалите, в които двамата бяха облечени, бяха в различен цвят и с различна дължина.
— Говорите ли земен?
— Когато трябва — отвърна Востувиан. — Бих предпочел да не ми се налага, но предполагам, че вие не говорите белорски.
— Още не — призна Лейн.
Востувиан направи леко движение — някакво поклащане на бедрата, докато останалата част на тялото му оставаше като вкаменена и останалите дорни мигновено станаха и се отдалечиха, оставяйки го сам с Лейн.
— Кой си ти? — попита Востувиан със своя полушепот, който Лейн реши да приеме като нормалния за дорните начин на разговаряне. Това му се виждаше странно, защото ушите на дорните представляваха две обикновени дупчици от двете страни на главите им, при това малки. — Откъде знаеш името ми и какво те води при расата на дорните?
Лейн извади бележката на Ондин и я подаде на дорна, който й хвърли бегъл поглед и я пусна на земята, откъдето горещият вятър веднага я пое.
— Защо те интересува страйгора?
— Какво представлява страйгора? — попита Лейн. — Така ли наричате Хипнозвяра?
— Не — отговори Востувиан. — Хипнозвяр е вашето име на страйгора? Все пак, в знак на уважение към теб ще използвам вашето име за него. Но ти не отговори на въпроса ми.
— Аз съм ловец — обясни Лейн. — Искам да науча повече за това същество.
— Много късно — каза Востувиан. — Последният Хипнозвяр беше убит от моята раса преди много хилядолетия.
— Не е така — възрази Лейн. — Видях един преди по-малко от шест стандартни месеца.
— Това е невъзможно — каза Востувиан. — Опиши го.
Лейн направи това с най-големите подробности. Когато свърши, вгледа се в лицето на Востувиан с надеждата да забележи някаква, макар и малка промяна в изражението. Но такава нямаше.
— Наистина е бил Хипнозвяр — съгласи се дорнът. После седна на земята и Лейн последва примера му. — Възниква интересен въпрос: Кой от вас двамата — вие или Хипнозвяра — ми е по-малко неприятен, за да му помогна? — Той затвори очи и остана така неподвижен, без дори да диша, в продължение на почти три минути. Накрая се обърна към Лейн: — Какво искаш да знаеш?
