Майк Резник
Раят
ПРЕДГОВОР
Кенийците, бели и черни, понякога разказват една притча край лагерния огън в края на деня:
Имало едно време скорпион, който искал да премине през река. Видял крокодил да се носи по течението на няколко крачки от брега и помолил да го пренесе през реката на гърба си.
— А, не — твърдо отсякъл крокодилът. — Знам те аз. Стигнем ли средата на реката, ти ще ме ужилиш и ще умра.
— И защо да го правя? — изсмял се скорпионът. — Ако те ужиля и умреш, аз ще се удавя.
Крокодилът размислил малко върху отговора и се съгласил да го пренесе на другия бряг. Когато стигнали по средата на реката, скорпионът го ужилил.
Смъртоносно отровен, едва поемайки дъх, крокодилът изхриптял:
— Защо го направи?
Скорпионът помислил и миг преди да се удави, отговорил:
— Защото сме в Африка.
Упражних правото си на автор и ви разказах анекдота, само защото е забавен. Очевидно няма нищо общо с този роман, който е за митичния свят на Пепони, а не за истинския народ на Кения.
Майк Резник
УТРО
— В онези дни имаше истински мъже на Пепони — каза Хардуик, като дръпна от лулата си и оправи одеялото, което покриваше краката му. — Данегън, който поваляше по седемнайсет земни кораба на ден, и Бочи, който имаше навик да преследва саванните дяволи въоръжен само с дървено копие. И, разбира се, Фуентес, най-добрият ловец от всички. Спомням си и един дребничък приятел, твърд като скала, казваше се Хакира и живя с котка-демон в една и съща пещера цели пет години — Хардуик се ухили. — Преди края на първата година котката-демон се бе уплашила до смърт от него. Там беше и Риса Грийн, който отиде сам сред народа на богодите и им стана крал, а Рамирес замина като просяк в Голямата западна пустиня и се върна милионер. Господи! — добави той, а обруленото му набраздено лице изрази изненада. — Не съм мислил за Рамирес от близо половин век! — Замълча, а после въздъхна. — Вече ги няма, нито един от тях…
— Освен вас — вметнах аз.
— И на мен не ми остава много — вдигна рамене той. — Сто и тринайсет са доста годинки, дори и с всичките подмени на органите, които са ми направени. Живях повече — двайсет години повече, отколкото се надявах. — Той отново смукна от лулата и се загледа в слънчевите лъчи, пронизващи дима. — Краката не ме държат, очите ми не виждат добре и щом ме излекуват от някакъв рак, откриват ми друг. — Той въздъхна. — И въпреки това имам късмет, че още съм жив… Няма много хора, които са били газени от саванен дявол и са оживели да разказват за това. — Той замълча, загледан назад през годините. — Знаеш ли, че бях първият човек, който мина през Непроходимата гора и прекоси планините Юпитер? Дори нарекоха един връх на мое име.
— Знам — отвърнах. — Връх Хардуик.
Той кимна замислено.
— Разбира се, сега се казва Пекана, но на някои стари карти все още е нанесен като Хардуик. Нарекоха и едно животно на мен.
— Не знаех това.
Гласът му започна да отслабва и аз се наведох напред, за да го чувам по-добре.
— Дивият козел на Хардуик. Вече е изчезнал, но имат два екземпляра в музея на Лодин XI и цяло стадо на Делурос VIII. — Погнуса изкриви лицето му. — Доста грозни зверове. Отвратителни са и на вкус. — Лулата му изгасна, но той продължи разсеяно да дърпа от нея. — Е, предполагам, че можеше и да е по-зле. Отидох без нито един кредит в сметката, а се върнах с планина и див козел, кръстени на мое име. Може би не е чак толкова много за половин век, но е доста повече от това, с което мнозина могат да се похвалят.
— Мисля, че са чудесни постижения, сър.
— Винаги съм се чудел какво се случи с Риса Грийн. Беше малък корав негодник. Непрекъснато налиташе на бой. Спомням си една вечер в местна кръчма, трябва да е било десет години след като напусна богодите. Справи се с петима кадети от Флота, всеки двойно по-едър от него, и за малко не ги уби всичките. — Хардуик поклати глава. — Странен човек, този Грийн. Би могъл да ти даде ризата от гърба си, а после да открадне портфейла ти, когато се обърнеш. — Внезапно той се изправи на стола. — Пак се отплеснах. Искате да научите нещо повече за Земните кораби, нали, господин Брийн?
— Интересувам се от всичките ви преживявания на Пепони — отвърнах тактично.
Той се усмихна.
— Но не ви плащат за другите, нали? Хората се интересуват само от земните кораби.
— Въобще не ми плащат — обясних отново. — Събирам материал за тезата си.
— Точно така — той поклати бавно глава. — Все забравям, мисля ви за журналист. Но пък те никога не са били на Пепони, за разлика от вас.
— Аз не съм бил там, сър.
Той ме погледна любопитно.
— А защо не, по дяволите? Ще пишете за земните кораби, нали?
— Вече ги няма — изтъкнах аз.
— Наистина ли всички са изчезнали? — попита той с искрена изненада.
— Последният умря преди седемнайсет години.
Той въздъхна.
— Ако ги бяхте видели такива, каквито ги видях аз, щяхте да се закълнете, че ще ги има вечно. — Той се размърда на стола си и продължи да се взира в изминалите десетилетия. — Имаше стада, на които им трябваше цял ден, за да преминат, а земята се тресеше пет километра околовръст. Бяха около десет- дванайсет милиона на Пепони, когато отидох там за пръв път.
— По официални данни са наброявали петнайсет милиона — отбелязах, внезапно учуден от способността му да се приспособява към стерилната обстановка на стаята, след като е прекарал целия си живот сред безгранични простори.
Той поклати тъжно глава.
— Как може нещо толкова голямо и така широко разпространено да изчезне през един човешки живот?
— Изтребили сте ги — предположих аз.
— Как ли пък не! — отвърна разгорещено той. — Всички хора, които някога са стъпвали на Пепони, убиха само нищожна част от тях!… Онези проклети синьохрилковци са виновни, и не само за това.
— Кои синьохрилковци?
— Местните. Не можехме да ги наречем маймуни или маймуноподобни, след като открихме, че са разумни същества, макар да приличаха точно на такива, затова ги кръстихме синьохрилковци.
— Защо? — попитах. — Думичката „хриле“ предполага някакъв вид риба, а знам, че местните жители дишат с бели дробове.
Хардуик кимна.
— Точно така. Но те имат един синкав мускул отстрани на врата си, който се показва изпод червената козина. Изглежда точно като хрилете на риба. Наричаха ги синьохрилковци още преди да отида там и името им остана. Докато не се оплакаха. — Той замълча и се замисли. — Доста безполезни същества, но пък многобройни… Освен един, който сега командва парада — добави с неохотно възхищение. — Той е доста по-умен от повечето хора, които познавам.
