те продължават да си мислят, че колкото по-бързо карат през дупките, толкова по-малко повреди ще причинят на проклетата кола. — Отново се изплю и видях, че дъвче червеникав тютюн. — Е, мога ли да ти предложа нещо за пиене?
— Само да е студено — отвърнах, свалих багажа си на земята и закрепих двете пушки отгоре му.
— Изглеждаш уморен — отбеляза той, след като изръмжа някаква заповед към един от сибоните си, който ни донесе контейнер с хладка бира.
— Да. Беше дълга и гореща разходка.
Опитах от бирата, реших, че ми харесва натрапчивия є вкус и отпих по-голяма глътка.
— Ще повървиш доста повече от това, преди да свършиш с тази работа — засмя се той. — И все пак, ще трябва да караш синьохрилковците да носят багажа ти. Именно затова пратих двама от тях.
— Не знаех как да ги помоля — отвърнах аз.
— Не ги молиш, синко — поправи ме той. — Заповядваш им.
Изръмжа още няколко команди на езика на сибоните и лагерът веднага оживя. Синьохрилковците се разтичаха, запалиха огън, отнесоха багажа ми в едната палатка, която Оксблъд беше определил за моя, почистиха инструментите. Това накара животните да се оттеглят на по-високите клони с крясъци и врещене, а множество малки пъстри птички се разхвърчаха нагоре.
Оксблъд се обърна отново към мен.
— Ще ти превеждам две седмици.
— И после? — попитах, запалих малка пура и предложих една на него, но той отказа.
— После ти ще проговориш езика на сибоните или ще ги научиш на твоя. — Той замълча и уби едно насекомо, което пълзеше по врата му. — Ще бъде по-лесно ти да научиш езика им.
— На вас колко ви отне да го научите?
— О, четири или пет месеца. Не е кой знае какво. Наистина прост език.
— Но на мен ми давате само две седмици — изтъкнах аз.
— Не ти трябва да учиш целия проклет език — отвърна той. Не можах да позная дали е раздразнен или развеселен. — Единственото, което трябва да научиш, е да им казваш, че излизаш на лов или че искаш да направят нещо в лагера. — Той се изправи. — Готов ли си за вечеря?
— Мислех първо да се изкъпя. Доста съм мърляв.
— Вземи един сух душ. — Трябва да съм изглеждал доста разочарован, защото той ме изгледа и добави: — Тук водата не достига.
— Минах покрай една река на по-малко от километър в тази посока — посочих натам, откъдето дойдох.
— Пълна е със змии убийци — отвърна Оксблъд. — Освен това, на тази течност є отнема три дни да се пречисти, а ние няма да стоим тук толкова дълго… Синко, мога да си представя, че си свикнал да киснеш във ваната, но сега си на Пепони. Ще ходим на места, където ще си благодарен за три глътки вода на ден и не ще можем да си позволим нито капка за капризи като къпане.
— Разбирам, господин Оксблъд.
— Не съм сигурен — отвърна сериозно той. — Но ще го разбереш. И ми казвай Ефраим.
— Добре, Ефраим.
— И още нещо — той отново ме погледна. — Как искаш да те наричаме — Аугуст или Хардуик?
Свих рамене.
— Няма значение.
— За теб или за мен няма, но е важно за синьохрилковците.
— Не разбирам.
— Ти си техният шеф. Очакват да те наричат Шефа някой си. Няма значение кое име ще използваш, но си избери едното или другото — те да знаят.
— Хардуик, предполагам.
— Добре.
Той плесна с ръце и внезапно всички синьохрилковци насочиха вниманието си към него. Каза нещо на езика на сибоните, но единствените две думи, които разбрах бяха „Шефа Хардуик“. Синьохрилковците закимаха. После той отново се зарови под колата, те се върнаха към задълженията си, аз се запътих към палатката, за да си взема сух душ.
Когато излязох, облечен в други дрехи, Оксблъд изрече още една заповед, един сибони влезе в моята палатка и взе мръсните ми дрехи.
— До утре сутрин ще ги е изпрал — обясни Оксблъд. — Казва се Прумбра. Той е твой дотогава, докато работиш за мен.
— Мой? — повторих.
Оксблъд кимна.
— Никога не му давай бакшиш, защото не знае за какво служат парите. Набий го хубаво, когато сгафи, и му дай малко повече месо, когато се представи добре.
Кимнах. Миризмата на цвърчащо месо достигна ноздрите ми и тръгнах към лагерния огън.
— Никога досега не съм ял храна, приготвена на огън — отбелязах.
— Ако тези идиоти се бяха научили да опаковат лагерна печка както трябва и да престанат да улучват всички дупки по пътя, нямаше и да опиташ. Счупиха три печки и накрая се отказах.
Няколко дебели парчета месо се печаха върху метална скара. Видът и миризмата им ми напомниха, че не съм ял цял ден.
— Какво има за вечеря?
— Прашно прасе.
— Какво е това?
— Най-близкото подобие на глиган — отвърна Оксблъд. — Грозно като ада. Тежи около триста килограма и през повечето време се рови в пръстта за корени.
— Добре ухае.
Закопчах туниката си, щом започна да се захлажда.
— Има отвратителен вкус. Ако някога донесеш нещо такова за вечеря, си тръгваш още на следващия ден.
— Тогава защо?…
— Сибоните са велики воини — отговори саркастично той. — Те не преследват нищо, което няма достатъчни шансове срещу тях, а прашно прасе срещу едно копие е доста честна игра.
— Какви животни ще ловя за теб?
— Най-вече среброкожи.
— Какво представляват?
— Ще те заведа утре сутрин и ще ти покажа — отговори той и ме погледна остро. — Донесе ли каквото ти поръчах?
— Звукова и метателна пушка.
— Добре — кимна той.
— Ще ми липсва лазерното оръжие, обаче.
— Тук е прекалено сухо. Ако пропуснеш целта, можеш да запалиш цялата околност… Преди да тръгнем, ще програмираме оръжията ти на около двеста метра. Няма да успееш да се приближиш повече до среброкож — много са плашливи. — Той отново ме погледна. — Какво си ловувал на родната си планета?
— Малък дивеч и няколко антилопи, внесени от Земята.
— Е, ще се научиш.
— Надявам се.
— И аз. Мразя погребенията.
— Мислех, че съм първият ти ловец на месо.
Той поклати глава.
— Ти си петият.
— И си погребал всички останали?
— Двама. Единият напусна.
