него — обясни Оксблъд. — Няма смисъл да се дава шанс на животното да избяга, ако не го ловуваш за удоволствие. Но тъй като ще вървиш пеша много повече време отколкото ще прекараш в колата, този път ще спрем на около километър от бъдещата ни вечеря, и ще ти позволя да издебнеш животното.
Не бяхме навлезли и на километър в равнината, когато видяхме огромно стадо от големи рогати тревопасни.
— Гръмотръси — поясни той. — Стигат до един тон парчето. Проклети копелета, дяволски трудно се убиват.
— Искаш ли да застрелям един? — попитах и посегнах към звуковата пушка.
Той поклати глава.
— Прекалено са жилави. Не стават за ядене.
Продължихме напред и Оксблъд започна да описва голям полукръг около нещо, което лежеше в тревата.
— Какво е това? — заслоних с ръка очите си, за да ги предпазя от яркото слънце.
— Саванен дявол — отвърна той. — Нека се приближим още малко и ще можеш да го огледаш.
Продължи да обикаля в полукръг, като постепенно го стесняваше. Внезапно видях същество в кафеникавочервено и златисто, подобно на котка, да лежи във високата трева.
— Един от нашите хищници. Не е голям колкото котката-демон, но е по-проклет във всеки един свой килограм. А има и чудесна защитна окраска — много трудно се забелязва.
— Но ти го забеляза — отбелязох. — Как?
Той се усмихна и посочи към небето, където кръжаха дузина големи птици.
— Хванал е нещо — обясни Оксблъд. — Веднага щом си тръгне, те ще нападнат остатъците.
Зави и отново запраши през равнината. След няколко минути стигнахме до многобройно смесено стадо тревопасни от четири-пет различни вида. Колата спря.
— Добре. — Оксблъд опита посоката на вятъра с дима на лулата си. — Виждаш ли онези сребристи приятели там?
Успях да различа три дузини изящни животни със сребристи кожи сред множеството от кафяви тревопасни.
— Да.
— Това са среброкожи. Те са най-вкусните… Мъжките имат големи спираловидни рога, с малките прави рога са женските. Опитай се да повалиш онзи годинак, чиито рога са едва наболи. Те са най-крехките. — Той замълча за миг. — Сърцето е точно зад лявата му плешка, в долната третина на гърдите.
— На какво разстояние мога да се приближа, преди да се разпръснат?
— Ако си късметлия, на около сто метра.
Оставих звуковата пушка и взех другата — с патрони.
— Много наблизо са скупчени. Вероятно ще осакатя две-три от тях, ако моят годинак падне прекалено бързо.
Той кимна в знак на съгласие и се облегна назад, а аз се измъкнах от колата и тръгнвах към среброкожите. Когато стигнах на около триста метра, те станаха нервни. Миг по-късно две кафяви тревопасни се откъснаха и побягнаха. Среброкожите ги последваха вкупом. Бързо вдигнах пушката си, прицелих се в младока и стрелях. За момент си помислих, че не съм улучил, защото абсолютно нищо не се случи. Но след като пробяга по-малко от километър, той внезапно се олюля и се строполи на земята.
Оксблъд ме взе с колата и стигнахме до мъртвия среброкож. Старият мъж слезе, отиде до животното, погледна дупката от куршума и кимна.
— Ще те бъде. Хайде да натоварим това нещо.
— Искаш ли първо да го одерем?
Той поклати глава.
— Това е работа за синьохрилковците — каза отвратено. Наведе се, вдигна задните му части, изчака ме да хвана главата и го метнахме отзад на колата.
— Прумбра се чувства зле, защото вече работи за теб вместо за мен — обади се Оксблъд, когато тръгнахме отново. — Довечера му дай сърцето на този приятел и всичко ще се оправи.
— Добре — съгласих се аз.
Прекарахме следващите три часа в пътуване през равнините. Оксблъд забелязваше различни животни и ми ги посочваше, а после, когато слънцето се извиси в небето, реши, че е време да обърнем на север и да се присъединим към сибоните. Почти седем километра карахме по права линия, после той внезапно спря и вдигна бинокъла.
— Искаш ли да видиш земен кораб?
— Разбира се! — извиках развълнувано.
— Оръжието да ти е подръка. — Той рязко зави надясно. — Доста ги преследват по тези места. Някои са готови да нападнат, щом видят човек.
Обърна на североизток и миг по-късно видях три грамадни фигури да се извисяват на тъмния фон, точно до малка горичка от големи зелени дървета. Когато се приближихме на около петстотин метра от тях, успях да различа чертите им.
Бяха едри животни, извисяваха се на около пет метра и бяха покрити от глава до пети с рунтава кафява козина. Главите им бяха огромни и всеки имаше по една дълга долна устна за захващане, ловка почти колкото човешка ръка. Ушите им бяха малки и кръгли, а носовете доста широки (изглеждаха още по-широки, когато се обърнаха към нас с издути ноздри, за да подушат вятъра). Създаваха впечатление за невероятна сила, но бях чел в книгата на Фуентес, че могат да развиват и скорост до четиридесет километра в час на къси разстояния.
— Е? — прошепна Оксблъд.
— Никога не съм виждал толкова голямо нещо. Как ги убивате?
— В рамото са съсредоточени много кръвоносни съдове — обясни той. — Обикновено с добре изстрелян притъпен куршум ги убива шокът.
— А изстрел в мозъка?
Той се изхили.
— Нито един куршум не е успял да пробие тези кости… Виждаш ли малката вдлъбнатина на черепа точно пред ухото?
— Да.
— Удар от звукова пушка точно там ще ги свърши. Четири сантиметра по-горе или встрани и ще се озовеш пред един страшно разярен земен кораб.
— Не мога да видя цвета на очите им — казах аз, вземайки бинокъла.
— Точно в това е проблемът, нали? — отговори той с развеселена усмивка.
— Колко близо трябва да отидеш?
— Трийсет метра ще свършат работа — ако гледат право в теб. Иначе петнайсет или двайсет.
— А какво ще стане, ако се приближиш на петнайсет метра и откриеш, че очите му са сини?
Той отново се изхили.
— Тогава си плюеш на петите и се надяваш да е прекалено зает с храната, за да се притеснява за теб.
Един от земните кораби направи няколко колебливи стъпки към нас и изрева мощно.
— Ще ни нападне ли?
— Съмнявам се. Вероятно просто се опитва да ни уплаши, за да могат женската и малките да излязат от горичката.
Животното изрева още веднъж и Оксблъд започна бавно да оттегля колата.
— Резките движения ги дразнят. Шансовете да не те нападне са по-малки, ако се махнеш полека, отколкото ако избягаш сред облак прах.
Земният кораб продължи да върви след нас.
— Е, щом е толкова тъп, че да остави приятелите си и да дойде в по-ниската трева, вероятно иска да се прости с живота си. Имам още две бройки в сегашното си разрешително за лов на земни кораби. Защо не се престориш, че ти си аз, не вземеш пушката си и не го изчакаш?
— А ти къде ще бъдеш?
