за всичко останало, от което имахме нужда. За пръв път правителството използва една група синьохрилковци да се бие срещу друга, обаче нямаше да е за последен.
Както и да е, след като се върнах в ловния бизнес, намерих стария Магади, образувах нова група от соротоби и се върнах в пустошта. Имах и няколко интересни клиента — не всеки искаше да стреля по земни кораби и котки-демони. Първият клиент събираше птици за някакъв музей и всеки екземпляр трябваше да бъде просто съвършен. Бяхме в пустошта за около девет седмици, застреляхме само седемнадесет птици и той смяташе сафарито за невероятен успех. Следващото ми пътешествие беше с един ботаник, който прекарваше по цял ден в холографиране на цветя, а през по-голямата част от вечерта слагаше различни клонки в хранителни разтвори. Когато най-накрая попаднах на клиент, който търсеше саванни дяволи и гръмотръси, вече желаех този лов повече от всичко.
Знаете ли, има множество погрешни идеи какво точно представлява един добър професионален ловец. Типичната романтична представа за него е: висок, безукорно облечен мъж с бронзов загар, който познава Пепони като петте си пръста, говори всеки местен диалект, никога не пропуска целта и обикновено се стреми към любовна афера със съпругата на клиента си.
Гледам тия холофилми за ловци в пустошта и ми иде да се разсмея. Знаете ли кое е най-важното качество на един ловец? Да има мярка в пиенето. Излизате по следи само за около пет-шест часа на ден, спите седем-осем, значи ви остават поне десет часа, които трябва да запълвате с нещо друго. През това време клиентите пият и ако не пиеш с тях, се обиждат, защото си вириш носа и не искаш да общуваш с тях. Дори Оксблъд, който никога не се бе захващал с професионален лов, ме предупреди за това, преди да го напусна, и беше дяволски прав. Когато спрат да пият с теб, нещата вече са се влошили прекалено много и няма надежда да се оправят.
Колкото до местните езици, един ловец знае диалекта на дигитата, които използва при сафаритата, а ако е стара пушка и е въртял малко търговия, преди да се захване с лов, поназнайва и отделни фрази и думи от още три или четири диалекта. Но на Пепони има около две хиляди племена синьохрилковци, малки и големи, помежду си говорят на близо 1800 различни езика, така че никой не може да ги научи всичките. Обикновено, ако говориш езиците на племената богоди, кия, соротоби или сибони, можеш да се оправиш доста добре, поне на Големия източен континент. Винаги някой наоколо ще разбира един от тях.
А дрехите им са страшно глупави. Повечето ловци, които познавах, носеха шорти. Нашите крака може и да не са толкова красиви за гледане, но когато бъхтиш пеша безброй километри при тропически климат, последното нещо, за което би помислил, са дългите панталони. Много от нас носеха жилетки, за да имат достатъчно джобове. Винаги не достигаше място да си сложиш нещата — компаси, лули, солни таблетки, ловни ножове, куршуми и карти. А никога не видях по филмите ловец с торбичка за пепел. Сипвахме пепелта от лулите си в тази тънка торбичка и я носехме на врата си. И когато преследвахме животно, изсипвахме малко пепел и гледахме накъде се понася. Така узнавахме дали вятърът се променя.
Повечето от нас бяха доста добри стрелци — можеше да не улучиш котка-демон или земен кораб веднъж или два пъти и да оцелееш, но със сигурност не трябваше да ти става навик. Нашата представа за идеално сафари обаче беше да не стреляме нито веднъж. В края на краищата клиентът си плащаше за привилегията, а ние бяхме с него само за подкрепа, ако нещо се обърка.
Колкото до романтичната част, не отричам, че някой ловец можеше и да се отпусне с жената на клиента, но не се случваше твърде често. Първо, защото беше лошо за бизнеса: тръгне ли слух, че един ловец спи с жената на клиента си, започваха да го отбягват. Стана нещо като неписан закон между нас: можеш да се развяваш с когото си поискаш в Беренджи или в другите градове, но няма да докосваш жената на клиента (или мъжа — имахме доста жени ловци, и то дяволски добри). А и от практична гледна точка — много от нас нямаха време за афери, докато водят сафарита. Ставахме два часа преди клиентите, за да организираме лагера, и си лягахме два часа след тях, защото трябваше да се оправяме с кухнята и да планираме лова за следващия ден. Добави към това проблема с дисциплината сред дигитата ти, поддържането на всички уреди в изправност и пиенето с клиента. Можеш да ми вярваш, че единственото, което искаш в края на деня, е да спиш.
С повечето клиенти, които водех на сафари, беше лесно да се разбера, но с някои — не. Когато наистина ти се падне негодник — тип, който пие прекалено много, взема наркотици в пустошта или да си го изкарва на твоите дигита за всеки пропуснат изстрел, имаш само два избора. Да се примириш с поведението му с надеждата, че всичко ще се оправи, въпреки че това никога не става. Можеш и веднага да се върнеш в Беренджи, което понякога е умен ход, но пък има опасност да ти вземат разрешителното.
А можеш и да го размотаваш.
Няма нищо по-жалко от клиент, който е убеден, че е напълно изгубен в дивите местности на чужда планета. Просто правиш един огромен кръг с него, караш го да върви, докато остане буквално без сили, изпращаш няколко дигита напред да изплашат дивеча, за да не застреляте нищо за вечеря, и когато най- накрая стигнете до вода, му казваш, че е отровена. Три или четири такива дни ще вразумят всекиго.
Всеки ловец си мечтае за клиент, който знае какъв дивеч желае да преследва, убива го бързо и чисто, не задава прекалено много глупави въпроси и разбира, че ловецът е посредник между него и дигитата. Господи, наистина ти харесват такива клиенти.
Но пък никак не си падах по онези, които толкова се вълнуват при срещата лице в лице с котка-демон или земен кораб, че забравят всичко научено за оръжията и стрелбата. Стрелят три пъти в котка-демон, пропускат два изстрела, а с третия я улучват в корема и после ти трябва да преследваш много ядосан тристакилограмов хищник в пустошта, докато те се връщат в лагера да се изкъпят и навечерят.
Старият Данеган ми разправяше, че именно тази част от лова му харесвала най-много — когато тръгва сам да поправя грешките на клиента. Оставали само той и животното и ако храстите са достатъчно гъсти, шансовете им били петдесет на петдесет — най-големите, които някое животно може да получи.
А аз мразех това. Нямаше две ранени животни, които да се държат по един и същ начин. Гръмотръсите бяха най-лоши, защото се втурваха в най-гъстите храсти, а след като се скриеха, се връщаха да легнат на следите си. Виках му „тройния капан“: никога не нападаха, преди да се приближиш на три-четири метра от тях, и нито един ловец не получаваше възможност за втори изстрел, щом веднъж влезеше в капана. Или го убиваш с първия изстрел, или е свършено с теб.
И все пак, по непредсказуемост земният кораб беше ненадминат. Най-близо до смъртта бях по време на сафари през един пролетен ден. Дългите дъждове току-що бяха спрели и имах клиент на име Люлън, който беше дошъл с недораслия си син. Бащата беше доста добър ловец, но хлапето просто застиваше от ужас всеки път, когато видеше нещо по-голямо от бързоног или среброкож.
Както и да е, след като Люлън уби хищниците, които искаше — гръмотръс и две шестметрови стоноги, които минават за змии на Пепони, реши, че е време да тръгне след своя земен кораб. Предложих да оставим момчето в лагера, но и двамата настояха то да дойде. Знаех, че бащата иска да го направи мъж, обаче и до днес не знам защо момчето дойде.
Все едно. Тръгнахме онази сутрин и до обяд намерихме сравнително пресни изпражнения от земни кораби. Изпратих двама следотърсачи напред, а ние спряхме за обяд. Върнаха се след около час и докладваха, че стадо от петдесет земни кораби пасе на четири-пет километра северно от нас.
Нямаше никакъв смисъл да ги плашим с колата, затова тръгнахме пеш на север. Два часа по-късно ги настигнахме и на около километър от тях направих знак, че трябва да спрем.
— Ще се промъкна по-наблизо — прошепнах. — Когато разбера кой от тях е с нужния цвят, ще ви махна да дойдете.
— Ясно — каза Люлън.
Обърнах се към сина му.
— Добре ли си?
— Да — отвърна начумерено той. — Просто ми посочете кого да застрелям и ще се погрижа за него.
Лицето му беше измъчено и бледо, но ръцете му не трепереха, затова реших да го оставя да опита с първия си земен кораб.
Проверих вятъра, стигнах на около двеста и петдесет метра от най-близкия, отпуснах се по корем и се промъкнах през високата трева, докато накрая видях цвета. Големият мъжкар откъм мен беше син, зад него имаше два червени и един жълт, които пасяха спокойно под следобедното слънце. Пропълзях обратно, докато се отдалечих на двеста метра, проверих отново посоката на вятъра, изправих се тихичко, обърнах се
