да те разочароват, така че ти казват това, което искаш да чуеш. Същото е и с упътването. Стигаш до село на синьохрилковци насред пустошта и питаш къде е най-близкото стадо гръмотръси. Ще ти покажат вярната посока, но дали те чака четиричасово или петдневно пътешествие — винаги ще се кълнат, че трябва да стигнеш само до следващия хълм. Веднъж така се ядосах, когато излъгаха колко далеч е водата, че се върнах и изкарвах ангелите на вожда, въпреки че не беше в тях вината; те просто реагираха така, както са били научени. Но това се забравя, ако тръгнеш според указанията им и се окажеш по средата на пустошта в търсене на земни кораби, с ясното съзнание, че в радиус от двадесет километра няма нищо по-голямо от полска мишка. — Той се пресегна към нощната масичка. — Искате ли да ми подадете лулата?
— Сигурен ли сте, че ви е разрешено? — Все още се тревожех от вида му по време на пристъпа от кашлица.
— Сигурен съм, че не ми е разрешено. И какво от това? Затворен съм в тази проклета стая, не мога да видя по-надалеч от петнайсет метра през прозореца, дори нямам какво да гледам. Не мога дори да стана без чужда помощ. Ако отдаването на единственото удоволствие, което ми е останало, ме убие ден или два по-рано, няма да е голяма загуба.
Вдигнах рамене, станах, отидох до нощната масичка и му подадох лулата.
— Благодаря.
— Няма защо.
— Знаете ли — продължи той, държейки лулата си, — това беше най-скъпият навик, който имах на Пепони. Дигитата варяха своя бира доста преди Републиката да открие мястото и първата фабрика, построена в Беренджи, беше за дестилиране, но незнайно защо тютюнът не вирееше там. Имаше два местни вида, но бяха толкова силни, та бих се заклел, че всеки земен кораб ще подуши миризмата от шест- седем километра. Винаги си купувах тютюн, внесен от Полукс IV или Нова Родезия и ви уверявам, че никак не беше евтин. И въпреки това — добави той, — не знам какво бих правил без него.
Внимателно напълни лулата, натъпка добре тютюна и я запали.
— Това е безобидно нещо — той посочи тютюна. — И все пак предполагам, че е единственото, което мога да понеса напоследък.
— Вие говорите за тютюн и алкохол през цялото време — отбелязах, — но никога не споменавате наркотиците.
— Познавах много хора, които вземаха пушка и забиваха пирон в дърво на около двеста метра, въпреки че бяха мъртво пияни. Но никога не срещнах човек, на когото да може да се разчита, ако е натъпкан с наркотици. А имаше една стара поговорка сред ловците на Пепони: „Всичко е опасно“. Обикновено преследвахме „голямата петорка“: земни кораби, саблерози, гръмотръси, саванни дяволи и котки-демони. Но дори среброкож или бързоног можеха да те набодат на рогата си. А прашното прасе би те направило на пудинг, ако не внимаваш. Дървесинякът пък можеше да убие с един къч котка-демон, да не говорим за човек. Случваше се да бъхтиш пеша три дни, без да срещнеш жива твар, но щом се отпуснеш, ще забележиш нещо да се крие в храста или горе на дървото с една-единствена цел: да те убие за обяд. В такива времена човек трябва да е с ясна глава. В пустошта няма място за наркотици. Знам, че много ловци са имали различно мнение в началото, но рано или късно са стигали до този извод. Ако клиент изпие половин литър уиски вечерта, можеш да предвидиш как ще реагира на другата сутрин и ако не ти харесва, не напускаш лагера… Но никога не можеш да предположиш как ще се държи човек, който взема наркотици. Има прекалено много начини да умреш в пустошта, без да прибавяме и глупостта към тях.
Той замълча за момент.
— Две племена синьохрилковци, които познавах, дъвчеха листата на растение, наречено меридота. Караше ги да изпадат в нещо като транс. — Дръпна дълбоко от лулата си и леко се закашля. — Все още живеят в пустошта, дъвчат листата на меридотата, обитават колиби от кал и зяпат слънцето, докато останалите племена строят градове и се държат като хора.
— А някои животни дъвчеха ли меридота?
Той поклати глава.
— Животните не са толкова глупави, колкото някои хора си мислят. Единственото същество, което някога съм виждал да дъвче меридота, беше малка птичка, наречена моравче, но по-късно открих, че моравчетата са устойчиви срещу наркотика.
Внезапно той се изсмя.
— Какво има?
— Погледнете ме. Седя си тук и дрънкам за наркотици, а съм свързан с дузина тръбички, които вкарват най-различни вещества във вените ми.
— Но не сте в пустошта — изтъкнах.
— Вярно — усмивката му се смени със съжаление. Остана неподвижен за известно време, после внезапно ме погледна. — За какво говорехме?
— За легенди — отвърнах.
— А, да. Е, винаги имаше изгубени златни и диамантени мини. Нито един турист не можеше да направи и две стъпки встрани от кораба, без някой да не се опита да му продаде автентична карта за истинска загубена мина. Бяха доста добре изгубени, разбира се — изхили се той. — Повечето от тях никога не се намериха. — Помълча замислено. — А след като бях живял трийсет и повече години на Пепони, започнах да чувам всякакви слухове и за човешки богини, живеещи сред местните племена.
— Синьохрилковците ли ги бяха измислили? — усъмних се аз.
— Разбира се, че не. В повечето истории това бяха момичета, откраднати от фермите на родителите си и отгледани от туземците. Много хора тръгваха да ги търсят. Всъщност, въпреки че малцина го знаеха дори тогава, именно това правеше и Рамирес, когато откри диаманти в Голямата западна пустиня.
— Всичките ли легенди бяха за богини или имаше и за богове?
— Да тръгнеш да търсиш мъж в пустошта не е толкова романтично — кисело отговори Хардуик. — Смешно, наистина, защото единственият, когото намериха, беше мъж.
— О?
Той кимна.
— Никой никога не разбра откъде е дошъл или как, но един ден Тезио Степта го намери при някакви синьохрилковци в покрайнините на Северната пустиня. Не говореше и думичка земен език, хранеше се само със сурова риба, ходеше прегърбен, размахвайки ръце точно като дигитата. Тезио го купил от племето, завел го във фермата си и се опитал да го възпита като човек, но той умрял два месеца по-късно.
— Имаше ли истории за подивели деца?
— За деца, отгледани от животни? Да, предполагаше се, че едно живеело над Полярния кръг с глутница бели рунтави хищници, които вилнеят там, но никой никога не го откри… Имаше възрастни хора, които подивяха, но предполагам, че това не е същото. Хакира например, който живя в една пещера със своята котка-демон, или Папагорас, биолог, който накрая си построи барака с две стаи на река Рашар и отглеждаше петдесет големи стоноги като домашни любимци. Сещам се и за една жена, наречена Мерсер или Мерсин, или нещо подобно, която пък опитоми два нощни убиеца. Разбира се, по времето, когато напуснах Пепони, имаше толкова много учени, които живееха с животни, за да ги изучават, че буквално се прескачаха, особено в равнините на сибоните.
— А вие някога тръгнахте ли след легенда?
— Само веднъж.
Бях в Беренджи между две сафарита, започна Хардуик, и отседнах в стария хотел „Роял“, както и повечето ловци, когато бяха в града. Бяхме се събрали една групичка в бара „Гръмотръс“ до фоайето, и говорехме най-вече за Фуентес. Току-що беше напуснал Пепони завинаги, изтъквайки, че вече е пренаселено и че фермерите и колонистите са опропастили мястото. Бяхме наистина натъжени, защото той беше най-добрият сред нас и ни беше страшно неприятно да го загубим. По ирония на съдбата именно той бе водачът на сафарито на Джони Рамзи, който отбеляза Пепони на картата и го направи толкова популярен свят, че Фуентес не можеше да го издържа повече.
И въпреки това не само бизнесът със сафаритата беше променил облика на планетата. Достатъчно беше да наминаваш в Беренджи през няколко месеца и да виждаш как всичко се променя направо пред очите ти. Когато пристигнах на Пепони, в Беренджи имаше може би около триста души и представляваше два
