— Ще продължа да отстъпвам, за да се озове точно пред теб. Изчакай, докато се приближи на около двадесет и пет метра, и после, ако очните му камъни имат подходящ цвят, гръмни го.
— А ако нямат?
— Докосни си шапката с лявата ръка, аз ще дам напред и ще го накарам да се махне от теб.
— А ако се интересува повече от мен, отколкото от теб? — попитах нервно.
— Земните кораби имат много лошо зрение, а вятърът духа откъм него — спокойно отвърна Оксблъд. — На двадесет и пет метра няма да може да те различи от дънер, а не съм чувал земни кораби да нападат дървета.
Извадих пушката с патрони и внимателно слязох от колата, докато Оксблъд продължи да се отдалечава. После се подпрях на коляно и зачаках.
Земният кораб се приближи на петдесет метра, на четиридесет, на тридесет, но все още не можех да видя очите му. Но пък виждах всичко останало: огромната мускулатура на раменете, невероятно подвижната му долна устна, безбройните пъстри насекоми, които танцуваха около масивната му глава. Можех да усетя острата неприятна миризма и да чуя не само дишането, но и къркоренето на стомаха му.
Най-накрая, на петнадесет метра, можех да определя, че близкото до мен око беше бледооранжево. Прицелих се в точката на лявото му рамо, където се събираха кръвоносните съдове, леко натиснах спусъка — и сякаш адът се отвори.
Земният кораб се обърна към мен, ревейки и виейки оглушително, докато двамата му спътници се втурнаха към него, за да видят какво му става. Завъртя се в пълен кръг, после ме видя, протегна ужасяващата си долна устна към мен и преодоля разделящите ни петнадесет метра като необуздана стихия. Скочих настрани, претърколих се на земята, после се изправих и стрелях още три пъти в гърдите на съществото. То се втурна точно покрай мен, без да обръща внимание на новите си рани, и връхлетя колата. Оксблъд започна да лъкатуши в опитите си да му избяга, но въпреки че залитна един-два пъти, то следваше с изненадваща точност маневрите му. След това колата заседна и си помислих, че с Оксблъд е свършено. Точно когато стигна до него, земният кораб потрепери и умря. Другите риеха с крака земята, ръмжаха и виеха, като че ли се опитваха да наберат смелост да нападнат.
Оксблъд скочи от колата, извади нож, специално направен за тази работа, и започна да вади очните камъни, а ръмженето се усилваше.
— Направи ми една услуга, а? — каза спокойно той, когато стигнах до него.
— Каква? — попитах, останал без дъх.
— Двете му другарчета мислят да се присъединят към купона, а в моето разрешително остана само една бройка. Уплаши ги, за да не се налага да нарушаваме закона.
Погледнах към двете десеттонни същества, които вече бяха на около сто метра от нас.
— Как?
— Ти си умно момче — Оксблъд дори не вдигна поглед от работата си. — Ще измислиш нещо.
Взех пушката си и стрелях бързо три пъти във въздуха. Единият от земните кораби побягна в паника, но другият, все още пищейки, изкорени малко дърво и го хвърли настрани, като че бе някаква клонка.
— Още четирийсет и пет секунди — съобщи Оксблъд.
Стрелях точно в краката на останалия земен кораб, като се надявах, че парчетата земя могат да го ударят и разколебаят. Все едно се опитах да пробия десетсантиметрова кожа с тъп нож.
— Не става — казах нервно.
Животното удари още веднъж с крак по земята и яростно изрева.
— Мисля, че ще нападне. Искаш ли да го застрелям?
— Какъв цвят е?
— Не знам. Прекалено далеч е.
— Няма да загубя последната бройка в разрешителното си за син — отвърна твърдо той. — Задръж го.
— Приемам всякакви предложения — подканих го, докато съществото започна да се приближава по- бързо към нас.
— Още една секунда и… Готово! — извика Оксблъд. — Бързо! В колата!
И двамата се хвърлихме в колата, точно когато земният кораб се втурна към нас. Запалихме, когато беше на около тридесет метра от колата, дадохме заден ход на около десет метра от него и две минути по- късно се бяхме отдалечили достатъчно, за да превключим скоростта, да завием и потеглим напред.
— Е? — попита Оксблъд.
— Какво? — попитах и аз, докато изтривах праха и потта от лицето си.
— Страхотен начин да си изкарваш прехраната, нали? — каза той, ухилен до ушите.
Когато влязох, Хардуик седеше в ъгъла на хромиран стол с висока облегалка. Вдигна поглед от безсмисленото забавно холопредаване, което гледаше на компютъра си, и изключи машината.
— Пак ли идвате?
Кимнах.
— Ако нямате нищо против, сър.
— Не, разбира се. Обичам да говоря за миналите дни… Освен това спах като къпан снощи, след като ме оставихте. Поне за това съм ви длъжник, ако не за друго.
— Имате проблем със съня ли?
— Когато си прекарал половината от живота си в горите, се събуждаш и при най-малкия звук… или въобще не се събуждаш. А тук всички така трополят по коридорите, сякаш ходят с подковани ботуши. — Той замълча и отпи от чашата си, после я постави върху близката масичка. — Витамини — поясни тайнствено. — Прочетох етикета. Има дори витамин Е, може би ще ме уредят с една от сестрите. — Ухили се щастливо на малката си шега. — И така… за какво говорехме?
— Разказвахте ми за първия си земен кораб.
Той кимна замислено.
— Точно така. Дяволски животни са тези земни кораби. Някой ден, ако ме освободят от всичките жици и машинарии, мисля да се върна там и да им хвърля един последен поглед.
— Те са изчезнали, сър.
Проследих един слънчев лъч, проникнал в стаята, чудейки се как човек, прекарал толкова много от живота си в скитане по Пепони, успява да свикне със затвореното пространство.
— Вярно — той погледна през прозореца с печалната увереност, че никога няма да види котка-демон или саванен дявол да дебнат отвън. Очите му се спряха върху няколко пациенти на облекчен болничен режим, изведени на въздух от сестрите, намръщи се и се обърна към мен. — Е, вероятно всичко е за добро. Те надживяха своето време, точно като мен. Изненадан съм обаче, че някои от зоопарковете не са прибрали екземпляри преди самия им край.
— Взеха, но на земните кораби не им понесе пленничеството.
— Дори в планета-зоопарк като Серенгети?
— Дори там.
— Е, предполагам, че не мога да ги виня. — Хардуик запали лулата си. — Те принадлежаха на мястото, където бяха — свободни да скитат из равнините и горите на Пепони. Имате ли нещо против, че пуша? — посочи той лулата си. — Дразни персонала и ме кара да чувствам стаята по-малко стерилна.
— Нямам нищо против. Не знаех, че земните кораби са обитавали горите.
Той се намести по-удобно в стола.
— В началото не… но след като всички започнаха да ги преследват, скоро се приспособиха… Ще се изненадате колко бързо може да се адаптира едно животно. Вземете мен, например: никога не съм имал толкова малка колиба или палатка, колкото тази стая, и въпреки това съм тук от осем години.
— Кога ловът на земни кораби стана популярен? — опитах се да го върна на темата.
— Веднага след като Джонатан Рамзи написа за сафарито си — отвърна Хардуик. — Когато той обяви, че няма да се кандидатира за още един мандат като секретар на Републиката, няколко музея се събраха и му платиха да отиде на Пепони и да им донесе експонати. Джони Рамзи не можа да устои нито на лова, нито на публичността — спомням си, че излезе от кабинета на секретаря на Делурос VIII и се качи направо на кораба, който Фуентес му изпрати, а веднага щом се върна, продаде над десет милиона екземпляра от
