— Доста кръв изкашлях тази нощ. Не би трябвало да знам, но ме чакат да умра през следващите два дни.
Не знаех какво да кажа, просто стоях и го гледах.
— Не е голяма загуба — продължи той. — А и вече е време.
— Съжалявам.
— Уредил съм си дълговете. Не занесох нищо на Пепони и не взех нищо оттам. Но щеше да ми е неприятно да си отида, без да ви отговоря на всички въпроси. В края на краищата аз съм последният — никой няма да остане, щом и аз умра.
— Сигурен ли сте, че ще можете?
Той се усмихна иронично.
— Не че имам други неотложни ангажименти… Как върви книгата ви?
— Не е книга, а дисертация. Въпреки че с ваше разрешение бих искал да напиша и книга.
— Не се нуждаете от разрешението ми, за да пишете за земните кораби.
— Не за земните кораби — отвърнах. — А за вас.
Той опита да вдигне рамене, но беше прекалено слаб.
— Както искате.
— Благодаря.
— Но се помъчете да бъдете обективен — продължи бавно той. — Ловът не е толкова вълнуващ или романтичен, колкото холограмите и видеото го правят да изглежда. Всъщност грубата истина за лова на земни кораби е, че вървиш трийсет-четирийсет километра, преди да стреляш веднъж.
— Наистина ли?
Той кимна, закашля се и едва успя да си поеме дъх.
— И че животът на всеки ловец може да се окаже в опасност веднъж или два пъти в кариерата му, а другото се дължи или на небрежност или на чиста глупост.
Обмислих следващия си въпрос.
— Защо не останахте?
— На Пепони ли?
— Да.
— Почти никой от нас не остана.
— Знам — отвърнах. — Но не знам защо. Ако бяхте отишъл на други нови светове, щях да разбера, но вие не сте. Фуентес се пенсионира на Делурос VIII, Рамирес отиде на Земята. Всеки от вас по-скоро се е оттеглил, отколкото е започвал наново — така че защо не се пенсионирахте направо на Пепони?
— Риса Грийн остана — каза той, сякаш черпейки сили от интереса си към темата. — Но пък той винаги си е имал собствена гледна точка. Спомням си, че купи планината Кракуа от богодите за шест бързоноги. Излезе и ги застреля през един следобед. — Хардуик се усмихна на спомена, после отново стана сериозен. — Колкото до мен, не ми харесваше това, в което Пепони се превръщаше. О, цивилизоването му беше неизбежно, но това не ми помагаше да го приема по-лесно. Видял ли си веднъж рая, не ти се иска да гледаш как го превръщат просто в още един свят.
— Имало е обширни незаселени земи, когато сте напуснал — изтъкнах.
Пое си тежко въздух, после остана напълно неподвижен за известно време и накрая отговори:
— Всичко беше картографирано. Щом има карти, има и граници, а има ли граници, има и нотариални актове. Това, което го няма вече, е Пепони, не и какъвто го познавах… Виждах какво става и знаех, че е време да изчезвам или да си избера да бъда фермер или магазинер. Установяването на едно място обаче не беше по вкуса ми.
— Но защо толкова малко от вас отидоха да откриват нови светове? — настоях.
— Пепони беше като алчна метреса — отвърна той. — Колкото повече є предлагаш, толкова повече иска. Тя ти отнемаше младостта, енергията, здравето — всичко, което имаш да є дадеш. Иска се много от човек, за да цивилизова един свят, и това е обречена битка, защото човекът, който го прави, не иска да види резултатите. — Той отново замълча, но този път по-продължително. — Просто не ти оставаше нищо, което можеш да дадеш на другия свят. Слънцето отнемаше всичкия живот на кожата ти, болестите подкопаваха силите ти, прахът влизаше в дробовете ти и никога не ги напускаше. — Внезапно той се усмихна. — А и никъде в галактиката няма ловец, на когото да не му липсва парче кожа или ухо от дните, когато е бил прекалено глупав да стои пред клиента си.
— След като си тръгнахте, поддържахте ли връзка с някого, с когото сте се запознал там?
— Не. Веднъж-дваж срещнах Бочи случайно, а от време на време чувах, че Джони Рамзи е произнесъл реч или написал друга книга. Но никога не съм ги търсил.
— Защо?
— А за какво? Да седнем и да се оплакваме какво сториха с нашата планета ли?… Знаете ли, преди няколко години срещнах двама младежи, които бяха ходили да се бият срещу Буко Пепон, и те сякаш описваха съвсем различен свят. Нищо не звучеше като планетата, която познавах.
— А кога решихте да напуснете?
— След като се върнах от територията Букуа. Много от нас напуснаха тогава. Знаехме, че никога повече няма да имаме лов като този, затова изглеждаше напълно подходящо да си тръгнем.
— Вие сте бил в територията Букуа? — попитах изненадано.
— По дяволите, всеки, който можеше да носи пушка, беше там.
— Четох разказа на Тайлър за това — продължих аз. — Никъде не ви споменава.
Хардуик изсумтя презрително и гневът сякаш му даде нови сили.
— Хенри Тайлър беше най-големият лъжец, когото някой някога е срещал.
— О?
— Никога не е стъпвал в територията. Събра всичките си истории по баровете в Беренджи и накрая се изписа най-големият убиец на земни кораби.
— А кой беше там?
— Ами бяхме аз, Риса Грийн, Хакира, Бочи… старият Ефраим Оксблъд се върна от Връзките заради това и Стармаунт, Бейли, Рашид, братята Парис, Гейб Пикет и…
— Габриел Пикет? — прекъснах го аз.
— Точно така.
— Не беше ли той бащата на Аманда Пикет?
— Да.
— Чел съм всичките є книги. Наистина името ми се стори познато.
— Страшно добра писателка е тази Аманда Пикет — отбеляза Хардуик.
— Спомням си, че Габриел Пикет беше фермер, а не ловец.
— Да, но повечето фермери бракониерстваха и преследваха земни кораби от време на време, за да си плащат ипотеките. — Той отново се усмихна. — Забелязах, че тези интересни подробности не са отразени в книгите є.
— Срещали ли сте се с нея?
— Много отдавна. Тогава беше още дете. Срамежливо малко същество, тихо и сдържано. Нямаше начин да я погледнеш и да предположиш, че ще стане най-известният писател на Пепони… Но тя го направи съвсем честно. Гейб Пикет си водеше най-подробните дневници, които съм виждал.
— Наистина ли?
Хардуик кимна.
— Не е зле някой ден да им хвърлите едно око. Може да се окажат доста интересни за вас.
— Разбира се. Ще се опитам да я открия в близко бъдеще.
— Не е лоша идея — съгласи се той. — Последното, което чух, е, че живее на Бартон IV.
Точно тогава влезе една сестра да провери лекарствата, които бавно капеха през тръбичките в лявата му ръка и крак, и аз извърнах глава, докато свърши.
— Вече можете да гледате — изхриптя Хардуик, когато сестрата напусна стаята. После се усмихна развеселено. — Бих искал да зърна изражението ви, когато видите за пръв път как се дере животно.
— Щеше да си струва — признах засрамено.
— Не се притеснявайте. Различни неща въздействат на различните хора. На вас не ви харесва да
