— Колкото може да е в космически кораб — поех ръката є.
Облеклото є бе стилно, кестенявата коса — прекрасно оформена по последната мода на Делурос, а пръстите и китките є — покрити с пръстени и гривни, които не бяха от Пепони. Не беше якото фермерско момиче, което очаквах, нито пък излъчваше спокойствието, което авторката на „Дните на Пепони“ трябваше да притежава.
— Това е всичко, Нора — каза тя на извънземната. — Моля те, занеси багажа на господин Брийн в стаята му.
Нора кимна, поклони се и излезе.
— Тя тук ли живее?
— Тя е моя слугиня от над четиридесет години, господин Брийн, както беше и майка є преди нея. Ако присъствието є ви притеснява, мога да…
— Не, въобще не ме притеснява — уверих я аз. — Просто се изненадах да видя една пепонитка тук, на Бартън IV. — Замълчах неловко. — Между другото, искам да ви благодаря, че ме приехте.
— Рядко имам гости, господин Брийн. Ще бъде интересно и за двама ни.
— Мога ли да ви попитам защо се съгласихте в края на краищата?
Тя се усмихна.
— Първо, защото се възхищавам на постоянството ви. И второ, защото реших да прочета две от статиите ви за Аугуст. Разбирам, че не е трябвало да се задълбочавате заради читателите, но ако наистина искате да напишете книга за него, длъжна съм — заради него и заради Пепони — да ви помогна да я направите колкото се може по-правдоподобна… Мога ли да ви предложа чаша чай? — Тя посочи към разкошен сребърен сервиз върху подобен поднос.
Не обичах чай, но тактично приех предложението є. Докато пълнеше чашата ми, огледах се.
— Познавам тази картина — посочих триизмерния портрет. — Много е хубава.
— Благодаря. Даде ми я самият Джонатан Рамзи, когато спечелих наградата „Сампсън“. Оттогава се е появявала на няколко от обложките ми… Пейзажите от двете є страни са на местен художник.
— А холограмата? — попитах за изображението на мъж, облечен в сивокафява военна униформа. — Това баща ви ли е?
— Съпругът ми. Умря на Пепони.
В стаята имаше само една библиотека. Бе направена от красиво дърво и на нея бяха подредени една библия, шестте є романа, двутомната є биография на комодор Куинси, други малки и големи книги и издание на „Дните на Пепони“ с позлатена кожена обвивка — произведението, което всички смятаха за неин шедьовър. Из цялата стая бяха разпръснати най-различни литературни награди и почетни грамоти, но никъде не открих нещо, напомнящо за живота є на Пепони.
— Няма ли да седнете? — тя посочи към дълъг кожен диван. Щом седнах, ми подаде чая.
— Благодаря.
— Няма защо. — Аманда Пикет се настани срещу мен на подобно кресло.
Настъпи моментна тишина, през която ме изучаваше. Накрая проговори:
— Прочетох работата ви за земните кораби, която ми изпратихте, господин Брийн.
— Матю — поправих я. — И какво мислите за нея?
— Доста романтична, но сравнително точна, като се имат предвид малкото източници, с които си работил.
— Мислите, че съм описал земните кораби по романтичен начин ли? — попитах учудено.
— Не, ловците. — Тя ме погледна в очите. — Виждал ли си земен кораб, Матю?
— Само на холограми и в музеи — признах.
— А аз израснах с тях.
— Знам — отвърнах, без да съм сигурен какво точно иска да каже.
Тя ме изгледа.
— Разкажи ми за себе си, Матю.
— Е, няма много за казване. Прекарах детството си с книгите на Фуентес и Джони Рамзи. Специализирах екзобиология1 и когато трябваше да избера тема за дипломната си работа, се спрях на изтреблението на земните кораби. Срещнах се с Аугуст Хардуик в процеса на проучванията си и разбрах, че е водил интересен живот, за който бих искал да пиша. — Стана ми малко неудобно. — Преди да умре, той предположи, че в дневниците на баща ви може да се споменава за него и за някои важни събития, които е забравил. А и сте го познавала лично.
— Трябва да отбележа, че бях още в пубертета, когато Аугуст Хардуик напусна Пепони. Срещала съм го само няколко пъти.
— Но го помните?
— Разбира се. Той беше смел и романтичен герой.
— Дори за израсналите на Пепони? — изненадах се аз.
— Реагираш така, сякаш всички на Пепони ходеха да изследват нови земи и да преследват диви животни. Повечето от нас просто работеха за прехраната си. Професионалните ловци бяха толкова екзотични фигури за нас, колкото и за вас.
— Съжалявам — обадих се смутено. — Чел съм толкова много разкази за лов на земни кораби, че забравям колко малко хора са се изхранвали с това.
— Познавам почти цялата литература за Пепони — каза с отвращение Аманда. — Това е често срещана грешка. Ловните мемоари са два пъти повече от всичко останало… Мога да разбера защо определен тип хора обичат да преследват животни. Но никога не успях да схвана защо трябва да се хвалят с постиженията си в писмен вид.
Реших да не споменавам, че тя самата е описала някои от сафаритата си в „Дните на Пепони“.
— Както и да е — продължих, — Хардуик рядко споменаваше хората, които не упражняваха неговата професия.
— Не е имало и причини да им отделя някакво внимание. В края на краищата той изчезваше в пустошта за една или две години, а когато не беше там, прекарваше времето си в компанията на други ловци в хотел „Роял“.
— Но е познавал вас и баща ви.
— Двамата са били сред първите хора на Пепони, тогава всички са се познавали. Но колкото повече души имигрирали там, толкова повече първите се ограничавали в своите тесни социални групи. — Замълча и ме погледна втренчено. — Ако ще пишеш биографията на Аугуст Хардуик, наистина трябва да научиш повече за колонизацията на Пепони.
— Това е една от главните причини да съм тук — уверих я.
— Това е една от главните причини да те повикам. Пепони е свят на невероятна красота и още по- големи контрасти и ти не би могъл да разбереш Хардуик, ако не разбереш него. — Тя замълча, после продължи урока си по история. — Дори след като Републиката официално отвори планетата за колонизация, нямаше голям интерес за имиграция. Считаха я за прашен и див малък свят, чието главно извинение за съществуване бе, че корабите на път за Алфа Бисмарк II можеха да зареждат там.
— А диамантените мини, които откри Рамирес в Голямата западна пустиня? — прекъснах я аз.
— Той самият забогатя от тях, но никой друг не спечели. Алфа Бисмарк II беше светът, който Републиката желаеше — там имаше толкова много платина и уран! Пепони просто имаше удобно разположение. Както и да е, съмнявам се, че повече от двеста души са пристигнали на планетата през първите две десетилетия, така че е съвсем естествено да са се познавали помежду си.
— Хардуик ми каза, че трийсет години след неговото идване човешкото население нараснало до милион и повече. Каква е причината за такова увеличение след слабото начало?
— Алфа Бисмарк — отвърна иронично тя.
— Моля?
— Изчерпаха находищата за по-малко от две десетилетия — усмихна се кисело тя. — Толкова за Бисера на Външната граница. И изведнъж никой вече не се нуждаеше от станцията за гориво на Пепони. На Републиката є се наложи да намери друг начин да защити присъствието си там и започна да набира фермери и заселници, като на практика подаряваше земя на всеки, който идваше и искаше да я обработва.
